Даниел Глатауер - Вечно твой

— Честно казано, не съвсем.

— Аз обаче знам.

Тя взе лист хартия и молив.

— Всичко се свежда до проста аритметика.

— Ох, винаги съм била зле със смятането.

— Не се тревожете, вие само отговаряйте на въпросите ми. Аз ще се погрижа за изчисленията.

Психиатърката искаше да установи приблизително колко алкохол е изпила Юдит в съботния ден и в какъв интервал от време. Поинтересува се какво количество храна е приела, кога е спряла и започнала отново да взема всяко едно от трите хапчета. Беше важно да научи точната им доза, както и вида на обезболяващите лекарства, с които Юдит ги бе комбинирала. Под дългия списък — сметките бяха доста груби, тъй като Юдит определено бе послъгала относно количеството алкохол — Райман тегли дебела черта.

— Ако анализираме съчетанието на отделните медикаменти и времето на тяхното действие, ще получим следната графика.

Лекарката й показа листа. Беше нарисувала череп, от който се носеха облаци дим.

— При подобен коктейл безцелната разходка в парка е най-безобидното нещо, което може да ви се случи — добави Райман.

— Виждате ли колко съм безобидна? — отвърна шеговито Юдит.

После трябваше да опише втората част от откъслечните си спомени. Тя сподели за еуфоричното начало на вечерта с нейните приятели, внезапния спад в настроението й, мълчаливата фаза върху канапето и ужаса, който бе изпитала в спалнята.

— На какво се дължеше той? — попита Райман.

— На гласове и звуци. Бяха изключително реални…

— Какви звуци?

— Звън на полилей, чиито кристални висулки се докосват една друга. Това беше любимият ми екземпляр в магазина, издава уникален звук.

— Интересно, досега никой пациент не ми е разказвал за звънтящи полилеи — заяви Райман. — А чии бяха гласовете?

— Ами по-скоро… беше смесица от гласове.

Юдит просто не смееше да й признае своя страх от Ханес. Не искаше да занимава тази интелигентна жена с нещо толкова налудничаво.

— Смесица от гласове значи — повтори безразлично Райман. — А после?

— После ме обзе паника и изгълтах вашите хапчета.

— Извинете, но хапчетата не са Мои. Аз само ги предписвам. Работата ми зависи от тях. Те осъществяват връзката ми с пациентите. И какво стана, след като ги изгълтахте?

— Определено ми подействаха.

— Вярвам, че е така. По какъв начин?

— Почувствах се ужасно замаяна и започнах да виждам духове. Семейните снимки на стената изведнъж оживяха. Брат ми Али изглеждаше напълно реален. Тогава си спомних една случка от детството. Стори ми се като далечен сън, но същевременно беше съвсем истинска.

— Къде се развиваше действието?

— В главата ми.

— Но за съжаление и насред улицата, където са ви видели множество минувачи.

— Не си спомням нищо. След като съм излязла от жилището, всичко ми се губи.

— Какъв е първият ви спомен след това?

— Как се събуждам в болницата.

— Доста късно, не мислите ли?

— И все пак навреме.

— Имате право. Много ми е забавно с вас.

— И на мен с вас — отвърна Юдит.

И двете бяха искрени. Лекарката се изправи, хвана Юдит за раменете и пое дълбоко въздух като гимнастичка, която се засилва към успоредката. После изложи заключителната си аргументация:

— Вие не сте типична пациентка, защото проявявате самоирония въпреки ситуацията, в която се намирате. Това не се вписва в картината на заболяването ви. Също така сте доста своенравна и не приемате външна намеса. Трудно ще разплетем възела в главата ви, вие просто не допускате никого до себе си. Бих искала да ви дам един практически съвет. Потърсете първоизточника на проблема! Върнете се там, където е започнало всичко. Моите високоуважавани колеги психотерапевти с готовност ще ви помогнат. Този път няма да ви позволя да си тръгнете, преди да получите помощ.

Юдит не знаеше какво да отговори, затова само кимна.

— И моля ви — извика Райман след нея в коридора, — след като ви изпишат, вземайте редовно хапчетата си. Не моите, а Вашите. По възможност всеки ден и в точната доза. В противен случай скоро ще станем свидетели на третата част от приключенията ви.

Откакто го бе видяла да седи с майка й до болничното легло, Юдит спря да се бои от него. Вече се страхуваше от самата себе си, което не направи нещата много по-приятни. Явно Ханес й служеше единствено за основа, върху която да проектира налудничавите си мисли. И макар той окончателно да бе изчезнал от натрапчивите й представи, зад ъгъла дебнеше негов достоен заместник. По всичко си личеше, че „червеят“ в главата й е прераснал в огромен възел, който от ден на ден се затягаше все повече. Как изобщо щеше да се върне до първоизточника на проблема, до началната нишка на възела, до първата крачка от пътешествието из този ужасен лабиринт?