Даниел Глатауер - Вечно твой

„Лежи спокойно, Юдит. Не отваряй очи! Недей! Ако го направиш, ще прогониш светлините и ще заглушиш звъна. Ще се окажеш съвсем самичка и ще се превърнеш в сянка. Мрак и тишина ще обгърнат всичко около теб. Остани, остани при мен.“ Трябваше да остане при него.

Рамото й се удари силно в ръба на леглото. Юдит отвори очи. Ханес? Къде беше той? По дяволите, главата й! Къде висеше испанският кристален полилей, кой го бе разлюлял, откъде се чуваше звънтенето? Тя потърси с ръка ключа на лампата. Светлините на пражкия полилей огряха празната смълчана стая.

Юдит продължи към дневната. Ханес? Около масата нямаше никой. Всичко беше подредено. Гостите си бяха тръгнали. В кухнята се виждаше купчина измити съдове. Всичко беше чисто. Тя избърса потта от челото си с мократа тениска. Краката й трепереха. Завлачи се към входната врата, отвори я и пусна осветлението на стълбището. Там също нямаше никой. Никакви послания или сигнали. Господин Шнайдер беше мъртъв. Юдит заключи вратата, отправи се към кухнята и влезе в банята. Приведе се над мивката, обля се със струя студена вода и избърса мократа си коса.

По дяволите! Главата й бучеше от алкохола. Тя взе силно обезболяващо и отпи малко хладка вода. Преглътна хапчето, което изглеждаше като миниатюрен пясъчен часовник, и грабна още едно — жълтото — срещу червея в главата си. И още едно — овалното, — което трябваше да попречи на червея да се размножи (освен ако не беше твърде късно). Юдит си помисли дали да не извика бърза помощ. Но защо? За да открие мъжа, чийто глас не спираше да отеква в съзнанието й? Или полилея, който все така примамливо звънтеше в ушите й? При подобни аргументи дори най-добрите лекари оставаха безпомощни.

Юдит си даде срок до зазоряване. Беше изключено да заспи. Ето защо реши да се отдаде на по-смислени занимания, докато стане светло. Прибра съдовете в шкафа колкото се може по-бавно. От ръцете й се изплъзна само една чиния — за съжаление не повече. Търсенето и събирането на парчетата й отне най-много пет минути.

Бурята в главата й бавно утихна и на нейно място се спусна гъста мъгла. Юдит се шмугна отново в спалнята, отвори голямата ракла и започна да изпразва с две ръце цялото й съдържание. Струпа на пода огромна купчина палта, якета, пуловери, ризи, тениски, блузи, панталони, чорапи и бельо. После се зае да сгъва прилежно дрехите и да ги нарежда обратно в раклата. След известно време ръцете й продължиха да действат сами, без никакво нейно участие.

Някои я наблюдаваха отдалеч. Стояха на етажерката или висяха на стената над скрина. Изглеждаха като съвсем нормални снимки от детството, но рамките им не успяваха да ги задържат. Човекът, в когото се бе втренчила, тръгна право към нея. Имаше големи стърчащи уши, гъста черна коса и дълги мигли.

Хайде, Али, спокойно можеш да ми помогнеш. Ще подредим заедно раклата, а после ще отидем на кино. Какво казваш? Ела по-близо, не те чувам. Моля те, не прави толкова кисела физиономия. Знам, че искаш да играем на криеница. Откакто се роди, играем единствено на криеница. Добре, щом стане по-светло навън, ще се преместим в парка. Обуй си обувките. Аз бързо ще свърша с дрехите.

Добре, добре, Али, няма нужда да викаш. Ей сега идвам. Само да си взема слънчевите очила и шапката. Не се нуждая от яке, мамо, няма да настина. Горещо ми е, няма да се разболея. Да, аз ще се грижа за Али! Ето я снимката му. Пиронът ще остане на стената, но Али идва с мен. Ще излезем на чист въздух. Просто ще си поиграем малко, мамо. Ще бъдем в парк „Райтхофер“.

Поставям ключа в ключалката. Отварям вратата. Навън вече е светло. Почакай, Али, не тичай напред. И не блъскай хората. Да, те са стражари и апаши, но не си играят, а са напълно сериозни. А вие стойте настрана от Али — той е малкият ми брат! Това е неговата снимка. Не гледайте така лошо! И не ни докосвайте, отиваме в парка!

Най-сетне стигаме до дърветата, но пейката е заета. Ще легна в тревата, чувствам се леко замаяна от чистия въздух. Не бива да се претоварвам. Али, къде си? Скри ли се вече? Ела тук, Али, искам да си почина малко. Тичах прекалено дълго и краката ми натежаха.

Али? Али, ела тук! Не е смешно. Не бива да се криеш толкова дълго. Играта свърши. Али? Али? Аааалииииии? Извинете, виждали ли сте брат ми Али? Не, не ми трябва яке, няма да се простудя. Просто съм леко замаяна и изгубих брат си.

Ехо, вие там? Да не оглушахте? Защо бягате от мен? Не, вие сте ненормални! Всички до един! Вие ми се свят, лошо ми е. Какво ме зяпате? Само си почивам.