Даниел Глатауер - Вечно твой

След три часа пристигна ободряващо краткият му отговор: „Здравей, Юдит, много мило от твоя страна. С удоволствие ще дойда. До събота вечер. Поздрави, Ханес“.

Първо, хапчетата определено не вървяха с алкохол. Второ, тя със сигурност щеше да пие алкохол вечерта (тъй като бе започнала още следобед). Трето, вече не се нуждаеше от хапчета, защото не изпитваше страх. И четвърто, бе прекарала една чудесна октомврийска събота на пазара, в магазин „Хофер“ и в кухнята си у дома. Накрая се бе излегнала на канапето в дневната със слушалки в ушите, под благотворната светлина на ротердамския лампион.

Гостите пристигнаха точно в седем. Роми беше енергична колумбийка с прическа ала Даяна Рос след пороен дъжд, която преподаваше степ във Виена. Но още по-екзотичното в случая беше, че Герд бе напълно хлътнал по нея — състояние, в което изпадаше веднъж на десетина години. За щастие, другите две двойки не изживяваха видима криза в отношенията си, а и Нина се вписа отлично в компанията. Идеален повод за Юдит, чието приповдигнато настроение си личеше отдалеч, да разкаже по един дистанциран, самоироничен начин за „лудия си период“. Особено подробно описа сцената, в която красивият рибар с римска осанка Крис бе установил, че „някой“ в леглото й здравата го е ухапал. Нина прояви изключително любопитство към подробностите от този инцидент.

Никой не отвори дума за Ханес. Юдит искаше да изненада всички с появата му, която трябваше да се превърне в кулминацията на вечерта. Но той закъсняваше вече с трийсет минути, а приятелите й все по-нетърпеливо питаха за гулаша. Малко преди девет часа Ханес й изпрати есемес, който тя прочете тайно в кухнята: „Скъпа Юдит, за съжаление няма да успея да дойда. Имам страшно много работа! Но друг път с удоволствие. Предай сърдечни поздрави на останалите. Ханес“. Хладният тон на посланието вгорчи вкуса на коняка й.

По реакцията на гостите тя усети постепенния спад в настроението си.

— Добре ли си? — попитаха те.

— Да, да, всичко е наред.

— Защо тогава побутваш с такова нежелание кулинарното изкушение в чинията си?

— Сигурно съм прекалила с опитването. Знаете как е.

— Наистина ли всичко е наред?

— Да, да. Може би изпих повече от необходимото.

За по-сигурно Юдит пресуши чашата с коняк.

Остана на масата до сервирането на шоколадовия десерт, като се стараеше да се смее на подходящите места от разговора, който вече долавяше съвсем откъслечно. После се извини на гостите и легна за кратко на канапето, тъй като й се виеше свят.

— Юдит, ако искаш, ще си тръгнем — обади се нечий мъжки глас.

— Не, в никакъв случай — възрази тя. — Радвам се, когато сте с мен!

На канапето чуваше успокоителните звуци от шепота на масата. На два-три пъти някой се приведе над главата й. След известно време една от жените седна до нея и я попита дали може да й помогне. Не можеше. По-късно някой я зави с одеяло, повдигна нежно главата й и тя усети как потъва в нещо хладно и меко. Скоро след това долови местенето на столове, тракането на чинии и шуртенето на вода в кухнята. Накрая до ушите й достигна единствено някакво леко свистене и уморените гласове на отиващите си гости. Светлината ставаше все по-оскъдна, докато не изчезна напълно заедно с последните приглушени шумове в стаята.

Когато се обърна по гръб, Юдит установи, че лежи в спалнята. Онези, които смятаха, че тържеството е свършило, подценяваха острия й слух и здравия й разум. Ритуалът й беше добре познат. Първо се появяваше шепотът. После в стаята отекваха металическите звуци, последвани от фанфари. Почетният гост бе пристигнал. Явно все пак бе решил да се появи. Тя го очакваше. На него можеше да се разчита. Нямаше да я изостави. Никога. Беше й обещал. Колко хубаво звучеше гласът му: „Цялата тази навалица, тази навалица, тази навалица.“ Винаги казваше това в началото. Всичко се свеждаше до началото, когато той я бе настъпил по петата в супермаркета. „Сигурно ви е заболяло много. Сигурно ви е заболяло много. Сигурно ви е заболяло много.“ Тя изпитваше болка. Опита се да докосне главата си, но ръцете й не помръдваха.

„Лежи спокойно, Юдит, не отваряй очи! Донесъл съм ти нещо, специален подарък.“ Подарък за нея. Двамата седяха около масата. Беше много късно, тъмна нощ. Другите си бяха тръгнали. Оставаха само те и гласовете им. Неговият глас. „Ще отгатнеш ли какво съм ти донесъл?“ Тя трябваше да отгатне.

Изведнъж дочу звънтене. И то какво! Струваше й се познато. „Помниш го, Юдит, нали? Радваш ли се?“ Да, радваше се. Тази гоненица с вятъра, този прекрасен звън. Висулка до висулка, кристал до кристал. Най-ценният й екземпляр. От Барселона. „Надявам се, че не ви притеснявам. Надявам се, че не ви притеснявам. Надявам се, че не ви притеснявам.“ Тогава бе застанал за пръв път под полилея. „Спомняш ли си? Началото на историята, ослепителната светлина, висулките, които си играят с вятъра — като падащи звезди, завихрени в танц. Обещание към вечността. Нашата голяма любов. Как звучеше тя? Как грееше? Как звучи сега? Чуваш ли? По-силно? Още по-силно? Още по-светло?“ Главата й кънтеше!