Даниел Глатауер - Вечно твой

— Няма значение!

— Както и да е, те наистина дойдоха да го вземат и платиха на място, и то в брой!

— Кои са те?

— Двама млади мъже от някаква куриерска фирма. За съжаление не бяха особено красиви.

Настъпи мълчание.

— Не се ли радвате? — попита отново Бианка.

— Напротив, естествено, че се радвам. Просто всичко е малко изненадващо и все още…

— Да, разбирам ви. Полилеят е поне десет пъти по-стар от мен и е тук от незапомнени времена. Нормално е да сте привързана към него. Но за 7580 евро…

— Значи не е ясно кой е купувачът?

— Ами аз също бях много любопитна и попитах единия от двамата мъже, по-високия, с дългата руса…

— Няма значение!

— Попитах го къде ще доставят полилея. Обясни ни, че не знае, тъй като трябвало да се свърже с онзи мъж от фирмата. Вече му бил звънял, но не го бил открил и затова нямал представа.

— Аха.

— Аз обаче продължих да го разпитвам. Исках да науча на чие име е направена поръчката, тоест как се казва жената, която го е купила.

— И?

— Тогава другият мъж заяви, че не бива да издават името, тъй като купувачите често желаят да запазят анонимност. Не било изключено тя да е някой богат колекционер и да притежава дори картини на Пикасо, та му се струвало нередно…

— Да, разбрах.

— Но въпреки всичко изплю камъчето. Сигурно искаше да си придаде важност или се опитваше да ме сваля, макар че… пфу… беше ужасен.

Бианка се намръщи и подаде на Юдит малък лист хартия.

— Жената се казва Изабела Пермасон. Вече проверих името й в интернет. Не е някоя знаменитост, а и няма профил във Фейсбук.

— Изабела Пермасон — прошепна Юдит и се загледа в бележката.

— Познавате ли я?

— Не, не. Но името…

— Както и да е. Важното е, че полилеят е продаден. Нали така, шефке?

— Да, Бианка.

— Но вие изобщо не се радвате — нацупи се стажантката.

— Напротив — възрази Юдит. — Просто ми трябва малко време да го осъзная.

Първите няколко нощи у дома представляваха своеобразен психически тест за издръжливост. Юдит знаеше колко е опасно да мисли за Ханес сред тъмнината на незащитените помещения — все едно пациент с дискова херния да се подложи на тежка физическа тренировка. Но нямаше друг начин. Всеки път, когато тя затвореше очи, в съзнанието й неизменно изникваха нерадостните картини от последните месеци, в които злодеят Ханес винаги имаше дейно участие. Ето защо Юдит бе принудена да държи очите си отворени възможно най-дълго. На сутринта след това често се събуждаше недоспала.

Из главата й се въртяха и нови, противоречиви мисли за него: Ханес изведнъж бе преминал в другия лагер и бе излязъл от сенките. Вече не я преследваше, напротив, беше неин най-верен съюзник. Подобна представа й вдъхваше сили — с подкрепата на Ханес тя можеше да забрави всичките си страхове, да поднови контакта със своите приятели, да общува свободно с брат си Али, да потърси и намери близостта на родителите си. Ханес я напътстваше и поемаше ролята на закрилник и посредник. Той беше липсващото звено между вътрешния и външния й свят, гарантът за хармония, ключът към щастието й.

Юдит си въобразяваше, че тези акробатични скокове на мисълта й се дължат на взаимодействието между различните медикаменти. За да задържи по-дълго новопридобитата си самоувереност, тя увеличи дозата и на трите лекарства, въпреки че Йесика Райман строго й бе забранила да го прави. Ето защо все по-често изпадаше в еуфорични състояния. Понякога те бяха съпроводени от пристъпи на силен копнеж по Ханес — тогава Юдит не желаеше нищо друго, освен той да се върне в живота й.

Когато влиянието на медикаментите отслабваше, което обикновено се случваше между полунощ и зазоряване, тя отново се чувстваше самотна и откъсната от най-скъпите си хора, неспособна да предприеме и най-малката крачка към сближаването. Злодеят Ханес пак се спотайваше в сенките, причиняваше й болка, тласкаше я към болестта. В подобни моменти Юдит се срамуваше, че изобщо е търсила близостта на такъв човек. Учудваше се на своята наивност и робско послушание.

Но дори и в тези състояния, наподобяващи махмурлук след тежка вечер, тя все пак успяваше да проумее, че е тръгнала в грешна посока, по пътя, който неизменно я отдалечаваше от всички хора и водеше до задънената улица на изолацията. Тогава си спомняше за предупреждението на психиатърката. Съзнаваше, че упорито, враждебно и недоверчиво е поела курс към острова, където завинаги щеше да си остане „един на сто души“. И за да предотврати това, Юдит вземаше нова таблетка и се отправяше на поредното главозамайващо пътешествие из дебрите на своя мозък.