Даниел Глатауер - Вечно твой

Изведнъж тя отново бе готова да изслушва проблемите на околните — всички онези досадни ежедневни грижи, които човек постоянно се опитва да избута настрани, но никога не успява да преодолее напълно. Скоро и Юдит щеше да се ядосва на нищожни дреболии — изчерпани торби за смет, рояци от мушички над фруктиерата, чорапи, които след прането са сменили партньора си и не си пасват по цвят или материя.

Налага се да изтърпя само още няколко трудни фази, уверяваше се тя. После ще превъзмогна травмата. На моменти дори успяваше да мисли за Ханес, без да изпада в безпокойство. В крайна сметка той бе убедил всичките й приятели (включително Лукас) в добрите си намерения. Вероятно именно тя самата бе изтълкувала погрешно ситуацията и постепенно бе превърнала Ханес в свой демон, в тъмната половина на душата си.

Нощем не чуваше нито звуци и гласове, нито нещо по-особено. Вече не ги и очакваше. Разбира се, вечерно време медикаментите потискаха възприятията й и изкуствено я потапяха в дълбок сън, но на сутринта главата й отново беше бистра и тя гледаше без страх към бъдещето. Когато излезеше от клиниката, щеше да вземе „личния си живот“ в ръце, за да може някой ден да намери подходящия мъж и да създаде нормално семейство — например след около трийсет, четирийсет години. Подобни мисли я нареждаха сред нормалните деветдесет и девет души от статистиката.

В неделя следобед, преди последната й нощ в клиниката, я посети Бианка, която й се усмихна още отдалеч.

— Господи, шефке, колко сте напълнели в лице! Скулите ви направо са изчезнали — заяви стажантката. — И все пак сте стройна като Кейт Мос. Ужасно несправедливо! Ако аз хапна малко повече, всичко ми се лепи на гърдите и дупето.

После добави, че през изминалата седмица, докато се бе грижила сама за магазина, се е състарила поне с десет години — толкова натоварено било.

— Започне ли да се стъмва по-рано, хората се втурват да си купуват лампи — оплака се тя.

— Бианка, много съм горда, че си се справила с напрежението — успя да вметне Юдит.

— Всъщност ми беше забавно. И освен това…

Бианка изглеждаше развълнувана.

— Какво?

— Имам голяма изненада за вас!

— Хайде, кажи ми!

— Не, ще изчакам да се върнете в магазина. Там ще я видите с очите си.

Оцветените й в лилаво устни се извиха в многозначителна усмивка.

В понеделник сутринта Юдит напусна клиниката и в есенната мъгла потегли с такси към къщи. С удоволствие би поговорила с някой от съседите за мрачното октомврийско време, но както винаги стълбището беше пусто. Из целия вход се носеше познатата миризма на мухъл, лук и стара хартия. Докато отключваше апартамента, тя си спомни за господин Шнайдер — починалия от рак съсед, чийто некролог неотдавна бе висял на нейната врата. Това беше първата й тягостна мисъл от няколко дни насам.

Не се почувства особено комфортно в жилището, което бе осеяно със следи от предишната, кошмарна фаза. С трескаво усърдие Юдит се опита да се пребори с тягостното усещане — смени спалното бельо, размести мебелите, украси наново стените, разчисти гардероба си и дори се раздели с два чифта обувки. Накрая подбра дрехи в ярки цветове за новия старт на работното ежедневие.

В късния следобед прекрачи прага на магазина. Още на входа, където Бианка я посрещна с театрален жест, Юдит забеляза промяната — светлината беше различна, по-матова и приглушена, без обичайния си блясък. Полилеят го нямаше. Огромният кристален полилей от Барселона, на който всички се възхищаваха от петнайсет години, но никой не смееше да купи. Перлата в колекцията на Юдит, най-скъпият артикул в магазина.

— Продаден! — съобщи Бианка.

Стажантката изпъна тялото си като войник и се потупа по гърдите.

— Не е възможно — едва изрече Юдит.

— 7580 евро. Не се ли радвате?

— Да, разбира се, и още как! Но аз… тепърва трябва да…

Тя седна на стъпалото.

— Кой го купи?

Бианка сви рамене.

— Нямам представа.

— Как така?

— Не мога да кажа със сигурност, защото жената изобщо не дойде тук. В понеделник или вторник… Мисля, че беше в понеделник… или пък във вторник…

— Няма значение!

— Един мъж се обади от някакъв офис и заяви, че госпожа Еди-коя-си искала да купи полилей, който била видяла в нашия магазин. Той го описа съвсем точно. Веднага се досетих, че става дума за огромния полилей от Барселона, чиито кристални висулки звънтят така хубаво. Тогава, разбира се, му казах колко струва. Но вместо да онемее, мъжът отговори, че цената няма значение, тъй като онази жена непременно държи да го притежава. После ме помоли да го демонтирам и опаковам, тъй като някой щял да дойде да го вземе. И в петък… или пък беше четвъртък?