Даниел Глатауер - Вечно твой

Беше петък и наближаваше обяд. Юдит научи, че е била приета в четвъртък сутринта с диагноза „остра шизофренична психоза“. Преди това била обикаляла безцелно квартала, държала се грубо със случайни минувачи и говорела несвързано. На няколко пъти пресякла улицата, без да се съобразява с движението. Накрая я блъснала кола. За щастие се бе разминала само с леки охлузвания по крайниците и порезна рана на главата. Лекарят от бърза помощ веднага бе наредил да я настанят в психиатрична клиника.

— Какво се е случило, дете? Какво ти има?

— Стига си се вайкала, мамо. Нали всичко е наред — отговори Юдит.

Чувстваше се като новородена, но по един доста неприятен начин. Беше смачкана и напълно изтощена, а на всичкото отгоре бе принудена да понася спарения болничен въздух, в който се носеше миризмата на телешки гулаш и пеницилин. Ярката стерилна светлина я заслепяваше. Тя още не бе дошла на себе си, но изпитваше безкрайна умора, въпреки че очевидно бе спала почти двайсет и четири часа. А ето че сега я очакваше най-голямото предизвикателство в живота й — трябваше да успокои мама.

В стаята влезе млад лекар, чиито очи имаха различен цвят. Тъмното определено отиваше повече на лицето му. За съжаление Юдит не можеше да разчита на подкрепата му. Според него най-вероятната причина за нервния срив се криеше във физическото й изтощение — комбинацията от стрес, безсъние, нередовно хранене, липса на витамини и т.н.

— Понякога човешкият мозък просто не издържа и започва да ни погажда номера — обясни той.

— За бога, защо не се храниш, дете? — попита майка й с трагичен глас.

— Мамо, моля те! Не виждаш ли, че тук ми дават храна през тръбички? Така е много по-удобно. Дори нямам нужда от прибори.

— А защо не спиш? Какво правиш нощно време?

— Секс, мамо, не спирам да правя секс!

Лекарят й намигна с по-малко симпатичното си светло око.

— И кога ще мога да изляза от тук? — поинтересува се Юдит.

— Току-що дойдохте, а вече искате да си ходите — престори се на обиден той. — Не, не. Ще останете при нас известно време.

След това се обърна към майка й, която прие думите му с тихо въодушевление.

— Ще се постараем да нахраним добре дъщеря ви. А после ще проверим къде се е загнездил червеят в главата й.

Метафората не прозвуча нито приятно, нито окуражаващо, но мама кимна в знак на задоволство.

— А сега пациентката се нуждае от пълно спокойствие — заключи лекарят.

Четири очи с три различни цвята се втренчиха в майката на Юдит. Но тя не схвана намека и остана до леглото още половин час.

В неделя следобед Лукас Винингер и жена му бяха поканени на кафе при Юдит. Поради организационни причини срещата се проведе в стаята за посетители на психиатричната клиника, наричана от всички „кафене“. Двамата пристигнаха без Сибиле и Виктор. Навярно искаха да им спестят гледката на лудата леля Юдит и приятелите й по съдба.

Лукас и Антония седяха чинно един до друг, подобно на двойка състезатели по фигурно пързаляне, които очакват с нетърпение съдийските оценки. Разказаха невероятно забавни истории от провинцията и предадоха на пациентката сърдечни поздрави и благопожелания от всички хора, които тя бе виждала поне веднъж в живота си. Зададоха й изключително тактични въпроси, като внимателно избягваха деликатната тема „психоза“.

Когато разговорът вече клонеше към своя край, Юдит успя да преодолее вътрешната си уравновесеност, предизвикана най-вече по медикаментозен път, и уж случайно попита Лукас:

— Разбра ли нещо за Ханес?

— Да — отвърна изненадващо Антония, която сякаш сама се учуди на признанието си.

Юдит изведнъж осъзна защо Лукас е в компанията на жена си и се държи толкова странно. Нямаше и помен от мъжа, който й бе обещал да я подкрепя при всички обстоятелства.

— Юди, не искахме да ти го казваме по телефона — извини се Лукас.

— Колко тактично — заяви Юдит. — По-добре в психиатрията!

— Миналата седмица той дойде при мен — продължи Антония.

— При теб ли?

— Да, и аз останах много учудена, но Ханес просто се появи на вратата.

— Ясно, значи си е все същият.

— Не, изобщо не е така!

Антония направи кратка пауза, след което добави тихо:

— Юдит, двете с теб не се познаваме добре.

— Съгласна съм — отвърна Юдит. Постара се отговорът й да прозвучи неутрално и се въздържа да стрелне с очи Лукас.

— Може би гледната точка на един страничен наблюдател като мен…

— Знам какво имаш предвид. Хайде, изплюй камъчето!