Даниел Глатауер - Вечно твой

Юдит се радваше, че е попаднала на свестен лекар. Скоро обаче разговорът придоби по-неприятен оттенък — тя за пръв път трябваше да разкаже за „инцидента“.

— Съжалявам, но си спомням съвсем откъслечно случилото се — започна да се оправдава Юдит.

— Още по-добре — отвърна Райман. — Страшно обичам пъзели. Понякога ми отнема цели седмици да ги наредя. Продължете, слушам ви!

— Вечерта преди инцидента не можах да заспя. После нещата ми се губят.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо не можахте да заспите?

— Сигурно не съм била достатъчно уморена.

— Или пък сте чували гласове?

— Какво ви навежда на тази мисъл?

— Подобен сценарий е често срещан при един на сто души.

— В такъв случай ще трябва да ви разочаровам. Не чувах Никакви гласове. Вероятно заради това… не успях да заспя.

Йесика Райман потърка доволно ръце.

— Харесва ми — заяви тя. — Най-сетне нещо различно! А после?

— Какво после?

— Какво се случи на следващия ден?

— Бях напълно съсипана и изтощена, но в приповдигнато настроение, като в транс. Не съм напълно сигурна, но се чувствах така, сякаш някой ме направлява от разстояние.

— Какво ви тревожи?

— Хм, трудно ми е да преценя — излъга Юдит.

Все пак двете не бяха толкова близки.

— Проблеми в работата?

— Определено не — засмя се Юдит.

— Тогава в личния живот?

— От доста време нямам такъв.

— Хората, които го твърдят, често водят изключително интензивен личен живот. Разбира се, той се върти изцяло около самите тях — каза Райман и добави леко нетърпеливо: — Е, ще ми кажете ли кой е причинителят? Майка, баща, настоящ или бивш приятел, любовник, неговата съпруга, домашният му любимец? Може би всички заедно? Кой ви изнервя? Какво ви тормози? Защо страдате?

Юдит сведе глава и се престори на замислена.

— Добре, няма значение, това си е Вашият личен живот — заяви любезно Райман. — Значи в даден момент сте напуснали жилището си. Какво си спомняте после?

— Много хора, които са се надвесили над мен. В объркването си съм скочила пред някакъв автомобил.

— Кой ви тласна към него?

Юдит трепна. Въпросът беше потресаващо точен и недискретен.

— Нечии гласове? — настоя Райман.

Тъй като Юдит мълчеше, тя продължи да задълбава.

— Гласове, които ви даваха заповеди?

— Не, не бяха заповеди — отвърна Юдит. — По-скоро препоръки.

Райман се засмя, с което леко разведри обстановката.

— И какво ви препоръчаха?

— Да пресека улицата.

— Съветът не е особено добър.

— Вече ми е известно — каза Юдит. — Другия път просто няма да ги послушам.

На моменти разговорът наистина я забавляваше.

— След малко приключваме — обеща Йесика Райман.

Юдит се досещаше какъв ще бъде следващият въпрос.

— Чии бяха гласовете?

Да, разбира се. Юдит въздъхна.

— Трудно ми е да определя. Беше нещо като смесица от гласове на близки, роднини, непознати хора…

— Добре, да забравим това — заяви Райман, сякаш бе прозряла лъжата. — Сега ще ви оставя да си починете и да се насладите на вкусната храна в болницата.

Преди да излезе, лекарката огледа Юдит от глава до пети и добави загрижено:

— Аз също имам препоръка за вас.

— И каква е тя? — попита Юдит.

— Не се затваряйте в себе си. Доверете се на онези, които ви обичат. Подновете контакта с приятелите си. Човек никога не може да преодолее сам психичните си проблеми. Изолацията е най-сигурната предпоставка да се превърнете завинаги в „един на сто“.

В петък Юдит бе свободна да се прибере вкъщи. Но като се изключеше отвратителното безкофеиново кафе — там дори алкохолът беше безалкохолен, — от ден на ден клиниката започваше да й харесва все повече. Ето защо тя удължи до понеделник престоя си, през който вече бе качила четири килограма. Решението й зарадва младия лекар с различните на цвят очи, който отдаде желанието й да остане на собствената си личност и чувствително съкрати интервала между визитите си. Иначе казано — беше й хвърлил око. За съжаление погрешното.

Юдит взе присърце препоръката на Райман и скоро превърна психиатрията в място за срещи. Започна да кани един след друг всичките си приятели, а те я обсипваха с безброй комплименти. Не спираха да я хвалят колко добре изглежда, колко радостен, безгрижен и отпочинал вид има, колко лъчезарна е усмивката й и колко съблазнително й стои късата бяла нощница. Подкрепата им я мотивираше и почти я хвърляше в еуфория. До момента едва ли някой се бе възстановявал толкова бързо в психиатрична клиника.