Майкъл Конъли - Падане

Чу кимна. Версията му харесваше.

— Мисля, че ще свърши работа. Искаш ли да го напиша така?

Бош подхвърли ключодържателя.

— Отивам в шест А да видя дали си заслужава труда.

Това се наричаше прескачане на разрешителното — да провериш някое място, преди претърсването му да е официално одобрено от съдия. Ако някога се признаеше като полицейска практика, доста хора щяха да се простят със значките си и дори да се озоват зад решетките. Но на практика много често разрешителните се издаваха с пълното съзнание какво ще бъде открито в съответната сграда или превозно средство. Защото ченгетата вече бяха влизали вътре.

— Сигурен ли си, че е нужно да го правиш, Хари? — попита Чу.

— Да. Ако Харди ме е изиграл, докато аз изигравах него, предпочитам да науча сега дали не се трепем напразно.

— Тогава изчакай да вляза, за да не виждам как го правиш.

Бош посочи вратата на 6 Б като оберкелнер, с протегната ръка и лека чупка в кръста. Чу тръгна към къщата, но се върна.

— Кога ще кажем на другото ЛАПУ какво правим тук?

— Какво друго ЛАПУ.

— Полицейското управление на Лос Аламитос.

— По-късно — отвърна Бош. — Може да ги повикаме, след като получим разрешителното за обиск.

— Няма да им хареса.

— Да вървят по дяволите. Случаят е наш, арестът — също.

Бош знаеше, че управление с размерите на това в Лос Аламитос с лекота може да бъде подритнато от „истинското“ ЛАПУ.

Чу отново тръгна към вратата на 6 Б, а Бош отиде при колата. Отвори багажника, извади от кутията за екипировка няколко чифта латексови ръкавици и ги пъхна в джоба си. Взе и фенерче за всеки случай и затвори багажника.

Тръгна към 6 А, но точно на входа чу викове откъм 6 Б. Беше Харди.

Бош влезе в 6 Б. Харди още лежеше под канапето. Чу седеше на домъкнат от кухнята стол и работеше на лаптопа. Харди беше млъкнал.

— Защо викаше?

— Първо искаше цигара. А сега настоява за адвокат.

Бош погледна към преобърнатото канапе.

— Веднага след като те арестуваме, ще имаш възможност да се обадиш по телефона.

— Тогава ме арестувайте!

— Първо обезопасяваме района. И ако продължиш да викаш, ще се наложи да обезопасим и теб с парцал в устата.

— Имам право на адвокат. Ти самият го каза.

— Ще си получиш телефонното обаждане като всички останали. След като бъдеш арестуван и регистриран.

Тръгна обратно към вратата.

— Хей, Бош?

Бош спря и се обърна.

— Влезе ли вече?

Бош не отговори. Харди продължи:

— Ще правят филми за това.

Чу вдигна глава и с Бош се спогледаха. Имаше убийци, които направо изпитваха оргазъм от славата си и от страха, който легендите около тях създаваха. Истински караконджули, градски легенди, превърнали се в градска реалност. Харди беше останал на тъмно много години. И сега беше негов ред да застане в светлината на прожекторите.

— Разбира се — отвърна Бош. — Ще бъдеш най-прочутият задник в отдела на смъртниците.

— Да бе. Знаеш, че ще се размина с иглата следващите двайсет години. Най-малко. Кой според теб ще ме играе във филма?

Бош не отговори. Излезе на верандата и небрежно се огледа за случайни минувачи или мотористи. Беше чисто. Бързо отиде до вратата на 6 А и извади ключодържателя на Харди от джоба си. Опита един от ключовете на резето и успя от първия опит. Същият ключ ставаше и за ключалката. Влезе и затвори вратата след себе си.

Спря в коридора и извади чифт ръкавици. Беше тъмно като в рог. Плъзна ръка по стената и намери ключа.

Слабата крушка освети 6 А като къща на ужасите. Предните прозорци бяха закрити от паянтова стена, която осигуряваше усамотеност и мрак и в същото време служеше като звукова изолация. И четирите стени на помещението бяха използвани като галерия за фотоколажи и вестникарски изрезки за убийства, изнасилвания и мъчения. Вестници от Сан Диего, Финикс и Лае Вегас. Истории за необясними отвличания, изхвърлени трупове, изчезнали хора. Ясно беше, че ако всички тези случаи са дело на Харди, той бе от пътуващите. Ловната му територия беше огромна.

Бош заразглежда снимките. Жертвите на Харди бяха както жени, така и мъже. Млади, някои още деца. Бош се движеше бавно, като изучаваше ужасните картини. Спря, когато стигна до заглавна страница на „Лос Анджелис Таймс“, вече пожълтяла и напукана, на която се виждаше лицето на усмихнато момиче до история за изчезването й от мола в Уест Вали. Наведе се и зачете материала, докато не видя името. Сега си спомни защо адресът от шофьорската книжка на Харди му се беше сторил познат.