Майкъл Конъли - Падане

В очите му Бош прочете истински ужас.

— Това е за Лили Прайс, Клейтън Пел и всички други, които си убил, наранил и унищожил.

— Моля те.

— Моля те? Това ли ти каза Лили? Помоли ли те да не го правиш?

Бош леко промени ъгъла на пистолета и се наведе още повече. Гърдите му бяха на петнайсетина сантиметра от гърдите на Харди.

— Добре, признавам. Венис Бийч, осемдесет и девета. Ще ви кажа всичко. Арестувай ме и ме прибери на топло. Ще кажа и за баща ми. Удавих го във ваната.

Бош поклати глава.

— Ще ми кажеш онова, което искам да чуя, само за да се измъкнеш жив оттук. Само че няма смисъл, Харди. Вече е късно. Минахме този момент. Дори наистина да си признаеш, показанията ти няма да издържат. Защото са изтръгнати под заплаха. Много добре го знаеш.

Бош дръпна затвора на глока и вкара патрон в цевта.

— Не ми трябва тъпото ти признание. Искам доказателства. Искам трофеите ти.

— Какви трофеи?

— Ти пазиш разни неща. Всички вие пазите разни неща. Снимки, сувенири. Ако искаш да се измъкнеш жив, кажи ми къде си ги скрил.

Зачака. Харди мълчеше. Бош отново опря дулото в гърдите му и насочи пистолета под ъгъл.

— Добре, добре — отчаяно каза Харди. — Съседната къща. Всичко е в съседната къща. Баща ми притежаваше и двете. Купих я под фалшиво име. Иди и се увери сам. Ще намериш всичко, което ти трябва.

Бош впери поглед в него.

— Лъжеш ли, умираш.

Прибра пистолета в кобура и започна да се надига.

— Как да вляза?

— Ключовете са на плота в кухнята.

Странната усмивка отново се появи на лицето му. Само преди малко отчаяно се мъчеше да спаси живота си, а сега се усмихваше. Бош осъзна, че това е от гордост.

— Иди да провериш — подкани го Харди. — Ще станеш прочут, Бош. Залови проклетия рекордьор.

— Така ли? Колко са?

— Трийсет и седем. Изкопах трийсет и седем гроба.

Бош беше предполагал, че жертвите са много, но не и чак толкова. Запита се дали Харди не преувеличава като част от една последна манипулация. Кажи каквото и да било, признай каквото и да било, само се измъкни жив. Достатъчно му беше да оцелее в тази ситуация, след което можеше да предприеме следващата трансформация от неизвестен убиец в публична фигура, обект на възхищение и страх. В име, вдъхващо ужас. Бош знаеше, че при тази порода това е част от процеса на задоволяване. Харди вероятно беше живял в очакване на момента, когато ще стане известен. Такива като него си фантазираха подобни неща.

С едно плавно и бързо движение Бош извади глока от кобура и го насочи към Харди.

— Не! — извика Харди. — Сключихме стелка!

— Не сме сключвали нищо.

Дръпна спусъка. Чу се металното щракане на ударника и тялото на Харди трепна като простреляно, но в цевта нямаше куршум. Пистолетът беше празен. Беше го изпразнил в стаята.

Бош кимна. Харди се беше хванал на въдицата. Никое ченге нямаше да вкарва патрон в цевта, защото никое ченге не би оставило цевта празна. Не и в Ел Ей, където двете секунди, нужни за зареждането, могат да ти струват живота. Това беше просто част от играта. За всеки случай.

Наведе се и обърна Харди по корем. Постави пистолета на гърба му и извади от джоба си две ленти тип котешко езиче. Омота едната около глезените му, като ги стегна здраво, след което върза и ръцете му, за да може да свали белезниците. Имаше чувството, че няма да ескортира лично Харди до затвора, и не искаше да губи екипировката си.

Изправи се и закачи белезниците на колана си. Бръкна в джоба на сакото си и извади шепа патрони. Махна пълнителя на пистолета и започна да го зарежда. Когато приключи, пъхна пълнителя в дръжката и вкара патрон в цевта, след което прибра пистолета в кобура.

— Винаги дръж един в цевта — каза той на Харди.

Вратата се отвори и Чу влезе в дневната с лаптоп в ръка. Погледна към лежащия на пода Харди. Нямаше представа каква постановка е изиграл Бош.

— Жив ли е?

— Да. Дръж го под око. Току-виж се опитал да се прави на кенгуру.

Отиде в кухнята и намери ключодържателя на плота. Върна се в дневната и се огледа, като се мъчеше да измисли как да обездвижи Харди, докато с Чу обсъдят навън как да продължат оттук нататък. Преди няколко месеца имаше един срамен случай със заподозрян за грабеж, на когото бяха лепнали прякора Кенгуруто. Ченгетата бяха вързали ръцете и краката му и го бяха оставили на пода на банката, за да търсят друг заподозрян, за когото се смяташе, че е в сградата. Петнайсет минути по-късно полицаи от друга кола видяха мъж, подскачащ по улицата на три преки от банката.