Майкъл Конъли - Падане

Когато се заеха с тях, Бош и Чу се опитаха да ги групират по различни начини. На първо място трябваше да съберат заедно снимките на всяка жертва. След това се опитаха да определят възрастта на фотографиите и да ги организират в хронологичен ред. Някои снимки имаха отбелязани дати и това помагаше, макар че нямаше начин да са сигурни дали използваният апарат е бил настроен правилно.

На повечето снимки човекът, сниман сам, с Харди или до тялото на мъж, вероятно на Харди, беше несъмнено жив. Най-често правеше секс, а в някои случаи се усмихваше направо към обектива. В други случаи снимките показваха човек, в чиито очи се четеше страх или болка.

Някои снимки попадаха в приоритетна категория. Те бяха на жертви с характерни бижута, татуировки или бенки по лицата. Тези белези можеха да помогнат на следователите да установят самоличността им по-късно.

От цялата тази работа Бош се чувстваше като празен отвътре. Очите на жертвите бяха най-трудни. Толкова много хора гледаха към обектива със съзнанието, че няма да живеят още дълго. Погледите им докосваха дълбокия кладенец на безпомощна ярост у Бош. Години наред Харди беше оставял кървава диря след себе си, но никой не я беше видял. А сега трябваше да правят погребални клади от фотографии.

По едно време на вратата се почука и на прага се появи Теди Бейкър с папка в ръка.

— Реших, че ще искате да видите това — каза тя. — Направена е в градския арест по време на регистрирането.

Бейкър отвори папката и постави голяма снимка на масата. На нея се виждаше мъжки гръб. От едната лопатка до другата имаше изображение на гробище с черни кръстове. Някои бяха стари и избледнели, други бяха рязко очертани и изглеждаха нови. Под картината с черни курсивни букви беше написано Bene Decessit .

Бош и преди беше виждал подобни татуировки, но те обикновено бяха на гангстери, които следяха броя на жертвите след близките си. Това беше нещо ново, но не и изненадващо. Не будеше изненада и фактът, че Харди бе намерил татуист, който явно не беше сметнал гробището за достатъчно подозрително, че да сигнализира властите.

— Това е вашето момче — рече Бейкър.

— Преброи ли кръстовете? — попита Бош.

— Да. Трийсет и седем са.

Нито Бош, нито някой друг й беше казвал, че жертвите на Харди са трийсет и седем — според собствените му твърдения. Бош го беше споделил единствено с Киз Райдър.

Той прокара пръст под думите по гърба на Харди.

— Да — каза Бейкър. — Проверихме в Гугъл. На латински е. Означава „Умрели добре“.

Бош кимна.

— Чудно — обади се партньорът му. — Този тип съвсем се прецака.

— Можем ли да добавим снимката към сбирката? — попита Бош.

— Ваша е.

Бош остави снимката в края на масата. Смяташе да я включи към веществените доказателства, които щеше да представи на окръжния прокурор.

— Добре. Благодаря, Теди — каза той. Искаше да се заеме отново с фотографиите. Трябваше да намери Лили.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Бейкър. — Гандъл не ни даде нищичко. Далеч от очите, далеч от сърцето, както се казва.

Тя и Кехое отвеждаха Харди в градския арест, когато Гандъл беше разпределил работата на останалите. Случаят бързо се превръщаше в един от онези, в които всеки иска да участва.

— Мисля, че ще се справим, Теди — побърза да каже Бош, преди партньорът му да я е поканил. — Може би останалите ще имат нужда от помощ с видеозаписите.

— Добре, благодаря. Ще им се обадя.

По тона й личеше, че го смята за себичен пуяк — или поне той го интерпретира по този начин. Теди тръгна към вратата, но спря и се обърна към тях.

— Знаете ли кое е най-шантавото дотук?

— Кое? — поинтересува се Бош.

— Липсата на трупове. В къщата откриха ДНК. Но къде са телата? Къде ги е скрил?

— Някои са били намерени — отвърна Бош. — Като тялото на Лили Прайс. Други са били скрити. Това е последната му надежда. Когато приключим с всичко това, телата ще са единственото, което ще може да ни предложи. Той издава къде са, ние се отказваме от искането за смъртно наказание.

— Мислиш ли, че окръжният прокурор ще се върже?

— Надявам се, че не.

Тя излезе от стаята и Бош отново насочи вниманието си към фотографиите.

— Хари, какво става? — попита Чу. — Имаме да прегледаме още хиляда снимки.

— Знам — отговори Бош.

— Тогава защо да не я използваме? Тя и Кехое работят в „Неприключени следствия“. Просто искат да помогнат с нещо.

— Не знам. Просто си мисля, че ако Лили Прайс е някъде тук, трябва ние да я открием. Нали разбираш какво имам предвид?