Майкъл Конъли - Падане

След това Гандъл даде думата на водещите следователи, Бош и Чу, които бързо резюмираха стъпките, които ги бяха довели до Харди и двете долепени къщи.

Обсъдиха и двете страни на разследването, пред които бяха изправени. На едно ниво имаше нужда от скорост, а на друго — необходимост да действат внимателно и обмислено, за да бъдат сигурни, че са свършили работата си по възможно най-добрия начин.

По закон управлението бе длъжно да повдигне обвинение срещу Харди в рамките на четирийсет и осем часа след арестуването му. Той щеше да бъде изправен за първи път пред съдия в сряда сутринта. Ако дотогава нямаше обвинение, трябваше да го освободят.

— Като начало, ще повдигнем обвинение само по един случай — каза Бош. — Едно убийство, към което ще добавяме по-късно, когато сме готови с останалите. Затова в сряда започваме с Лили Прайс. Засега обвинението е несигурно, но това е най-доброто, с което разполагаме. Имаме ДНК съвпадение и макар материалът да не е от Харди, вероятно ще можем да докажем присъствието му на местопрестъплението. Надеждата ни е между днес и сряда сутринта да открием снимка на Лили сред останалите.

Чу показа увеличена фотография на Лили Прайс, взета от първоначалното досие. Беше копие на снимка от училищния годишник. Лили се усмихваше, беше невинна и прекрасна. Ако откриеха нейна снимка сред сувенирите на Харди, нямаше да изглежда по същия начин.

— Става въпрос за убийство през осемдесет и девета, така че няма да я открием на дисковете, освен ако не се окаже, че Харди е започнал да прехвърля записите си от видеокасетите — каза Чу. — Това обаче е малко вероятно, тъй като не открихме необходимия за целта хардуер, а записите не са от онези, които могат да се пратят в някое студио.

— Ще трябва да прегледаме набързо всички фотографии — добави Бош. — Онези, които ще работят върху видеокасетите, също да внимават за нея. Ако я открием сред архивите, в сряда всичко ще бъде тип-топ.

След като Бош и Чу приключиха, Гандъл отново пое командването.

— Добре, народе — каза той. — Това е. Всички знаем какво трябва да правим, така че да действаме.

Групата започна да се разделя. Бош долавяше атмосферата на решителна целеустременост. Речите на Гандъл бяха свършили работа.

— А, и още нещо — каза Гандъл. — Нямаме крайни срокове в това разследване. Можем да работим колкото време ни е нужно по разпореждане директно от кабинета на началника.

Ако лейтенантът очакваше радостни възгласи или аплодисменти, щеше да остане разочарован. Нямаше особена реакция на добрата новина, че парите за разследването ще текат свободно. Извънредният труд беше хубаво нещо, което бе в недостиг през последната година. Никой обаче не мислеше много за финансовото обезщетение за работата по този случай. Бош знаеше, че всички присъстващи щяха да работят колкото часове е необходимо, независимо дали им се плаща или не.

Точно затова го правим.

Замисли се за думите на Киз Райдър. Всичко бе част от мисията и този случай го показваше недвусмислено.

На трите екипа детективи, занимаващи се с фотографиите и видеозаписите, им бяха нужни два часа да съберат всички материали от втората спалня и да ги подредят в кутиите за доказателства. Три необозначени коли ги откараха като в тържествена погребална процесия на север към Лос Анджелис и Дирекцията на полицията. Бош и Чу пътуваха в последната кола с три кутии със снимки на задната седалка. По пътя почти не разговаряха. Очакваше ги мрачна работа и мисълта за нея ги беше погълнала напълно.

Отделът за връзка с медиите бе съобщил на журналистите за пристигането на процесията и детективите внесоха кутиите в централата на полицията пред обективите на фотографи и оператори, наредени пред входа на сградата. Това не беше направено единствено с цел да се харесат на средствата за масова информация — то бе част от продължаващия опит медиите да бъдат използвани, за да набият в главите на обществеността (и на местните кандидати за съдебни заседатели), че Чилтън Харди е виновен за най-ужасни неща. Всичко бе част от сложните отношения, които винаги щяха да съществуват между полиция и журналисти.

И трите заседателни зали в сградата бяха отстъпени на т.нар. „Комисия Харди“. Бош и чу се настаниха в най-малката, тъй като тя нямаше видеоапаратура. Щяха да сортират фотографиите и не се нуждаеха от оборудване.

Харди не показваше някакъв ритъм или ред в подреждането на снимките. Стари и нови, те бяха нахвърляни в няколко кутии за обувки и прибрани на рафта в дрешника. Върху тях нямаше нищо писано. Някои жертви бяха фотографирани неведнъж, но снимките им бяха разхвърляни в две или три различни.