Джеймс Ролинс: Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

— …после колата полетя надолу по хълма, набираше скорост. — Мъжът посочи стръмния наклон по Холикок Лейн и описа с ръка траекторията на автомобила. — Прелетя покрай мен, профуча през кръстовището и се заби в прозореца. Страхотен късмет, че не уби никого…

Не беше късмет, каза си Джейк. Ако се бях забавил с частица от секундата…

Полицаят записа това в бележника си.

— И зад волана нямаше никого?

— Никого не видях — потвърди свидетелят.

Полицаят се намръщи и поклати глава.

— Някой трябва да е оставил колата си горе на хълма, без да изключи двигателя и без да дръпне ръчната спирачка. Сигурен ли сте, че не видяхте подозрителни лица да се навъртат наоколо? Да бягат?

— Съжалявам, но не гледах в тази посока. Гледах катастрофата.

Полицаят въздъхна раздразнено. На Джейк му се искаше да стори същото. Значи, възможно бе да е случаен инцидент.

Джейк се изправи и отметна одеялото.

— Какво правиш? — попита го Брендън. — Казаха ни да стоим тук, докато не дойдат родителите ни… — Момчето млъкна, когато осъзна какво е казало.

Брендън запелтечи някакво извинение, но Джейк разсея притеснението му с махване на ръка. Ако трябваше да стои тук и да чака родителите си… ами, трябваше да почака много, много дълго.

Огледа суматохата по улицата: проблясващи полицейски лампи, виещи сирени, пожарникари, които си подвикваха нещо един на друг. Сетне спря да вижда и да чува всичко това. Пред погледа му изникнаха образите на майка му и баща му. Последният спомен за тях бе запечатан върху една снимка. Двамата позираха на фона на археологическите разкопки, които провеждаха в Централна Америка, бяха облечени в дрехи с цвят каки, усмихваха се весело и държаха в ръце камък, покрит с маянски глифи. Бяха изчезнали безследно, седмица след като е била направена тази снимка.

Това се случи преди три години. Повече не видя родителите си. Разследването предположи, че двамата са били убити от бандити, но Джейк знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че историята не свършва там, а продължава на Пангея.

Преди три месеца Джейк и сестра му Кейди попаднаха случайно на тази сурова и дива праисторическа земя. Там спечелиха нови приятели, водиха война и в крайна сметка откриха загадъчна улика, свързана с истинската съдба на техните родители.

Джейк се пренесе мисловно в праисторическата долина на Калипсос, изкачи стъпалата, които водеха до големия храм на Кукулкан, мина покрай кристалното му сърце и се спусна във вътрешната зала с огромния маянски календар, изработен от чисто злато. Спомни си как между зъбните колела на този масивен механизъм бе открил часовника на баща си. Помнеше наизуст думите, които майка му бе поръчала да гравират върху капака.

На моя любим Ричард

Късче злато, за да му напомни десетото ни

завъртане заедно около слънцето.

С цялата любов под звездите

Това бе подарък за тяхната годишнина. Джейк бе извървял този път не веднъж и дваж в съзнанието си, но така и не успяваше да открие отговорите. Какво означаваше часовникът? Дали родители му бяха още живи? Бяха ли изгубени във времето?

Джейк не знаеше.

Знаеше обаче, че трябва да открие истината.

В този момент, както беше бос на улицата, облечен в екипа си за тренировки, той сви юмруци, изпълнен с решимост. Търпението му бе изчерпано, нямаше да стои повече тук. Бе оставил колелото си през една пряка. Не искаше нищо друго, освен да се прибере по-скоро у дома.

Когато се обърна да уведоми приятеля си, че си тръгва, от тълпата изскочи висок мъж, хвърли се към Брендън и го сграбчи в мечешка прегръдка.

— Добре ли си, синко?

Каквото и да бе отвърнал Брендън, думите му потънаха в прегръдката на баща му. Джейк забеляза приликите между двамата: тъмните очи, черната коса… Понякога вземаше последната снимка на родителите си и я сравняваше с отражението си в огледалото в банята. Бе висок като баща си, имаше и същата пясъчноруса коса, но бе взел сините очи и малкия нос на майка си. Взирането в огледалото му даваше известна утеха, караше го да се чувства по-близко — макар и с мъничко — до своите родители.

Джейк не откъсваше поглед от прегръдката между баща и син. Стоеше като хипнотизиран пред тази проява на дълбока и искрена любов. Първоначално го обзе тъга, последвана от копнеж и заменена накрая от нотка студена ревност. Знаеше, че не е прав, че не бива да изпитва подобно чувство, но не можеше да се сдържи.

Брендън се измъкна от прегръдката на баща си, изглеждаше разтревожен.