Джеймс Ролинс: Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Приближи се, не вярваше на очите си.

Спря го дрезгав глас. Той прозвуча от тунела в далечния край на залата. Принадлежеше на човека, купил мълчанието на Насър, заплащайки болничното лечение на съпругата му. Парите бяха спасили живота й. Насър никога не бе съжалил за сделката, която беше сключил.

До този момент.

От самото начало бе сигурен, че онова, което непознатият търси, не е нищо повече от мит, от приказна вещ, за която се споменава в една мрачна легенда. Какво лошо имаше в това да позволи провеждането на разкопки на място, към което никой не проявяваше интерес, да позволи издирването на артефакт, който всички смятаха за измислица? И през ум не му бе минавало, че корпорацията Бледсуърт ще успее да го открие.

Познаваш окото…

Така беше. То отговаряше на описанието в древната Книга на Тот. Там бе записано и името на камъка — Окото на Ра.

Донеси ми го…

От сенките в тунела се протегна една ръка. Беше покрита с желязна ръкавица. Пръстите се разтвориха със скърцане.

Насър не можеше да не се подчини, затова запристъпя неуверено към статуята. Посегна към яркото трето око на змията. Когато пръстите му се присвиха около него, косъмчетата им настръхнаха. Насър се вцепени, почувства необикновената сила, излъчвана от камъка. Сърцето му заби силно, но в ушите му отново прокънтя същата заповед.

Донеси ми го…

С неимоверно усилие на волята, Насър хвана камъка с две ръце. Трепна като ударен от ток, но бързо го извади от очната орбита. Запрепъва се назад и сведе поглед към предмета, който държеше в ръце.

Скъпоценният камък бе два пъти по-голям от юмрука му. Огнена светлина грееше по полираната му повърхност и хвърляше хиляди сенки. Насър притежаваше достатъчно познания по геология, за да определи, че това е огнен рубин, изключително рядък по тези места и с размери, които го правеха безценен. Кристалът бе съвършен, само от едната си страна имаше някакъв примес. Насър прокара пръст върху жилката от черен обсидиан, която минаваше през средата.

Тъкмо тя му придаваше вид на змийско око.

Насър погледна към статуята.

Змийско око.

Мъжът излезе от тунела, разположен зад гърба на древната скулптура. Целият бе обвит в сенки, които сякаш танцуваха около него и скриваха чертите му.

Стреснат, Насър отстъпи крачка назад. Бе обзет от ужас, но въпреки това в съзнанието му изкристализира една мисъл. Ако дори само част от историите за Окото на Ра бяха истина, той не можеше да позволи камъка да попадне в чужди ръце, особено в ръцете на мъжа със сенките.

Зловещата фигура се изсмя студено, сякаш бе прочела мислите му.

Няма къде да избягаш…

Насър обаче направи опит да избяга. Обърна се към тунела, който водеше към повърхността. Трябваше да отнесе Окото на Ра по-далеч от този чудовищен човек. Ако успееше да излезе горе, да се върне в музея…

Направи една крачка… или поне се опита да направи. Краката му обаче изведнъж се вледениха и отказаха да му се подчинят. Той впери поглед надолу, не можеше да повярва на очите си. Обувките му се бяха вкаменили, сливаха се с варовиковия под.

Не, не бяха само обувките.

Студът пълзеше нагоре по тялото му. Гледаше как краката му се превръщат в камък, сетне тази участ сполетя и кръста му. Опита се да помръдне, да се извърне встрани, да се измъкне. Студенината проникна в стомаха и в гърдите му, накрая запълзя и по ръцете.

Рубиненото око вече лежеше в каменните му длани.

— Не! — изстена ужасено.

Погледна редицата от египетски воини и осъзна, че в този момент изражението му е досущ като тяхното. Изведнъж проумя причината да бъде призован тук…

Проклятието… — изрече с дрезгавия си глас зловещата фигура, — …който се опита да извади Окото от мястото му…

Гласът приближи зад гърба му. Насър не можеше да извърне глава, тъй като вкаменяващият студ бе сковал врата му. Бяха го измамили, бяха го довели тук, за да поеме проклятието върху себе си.

Насър събра последни сили, опита се да извика: Не трябва… Неистовата му молба остана неизречена, тъй като и езикът му се превърна в камък.

Трябва, трябва… — прошепна в ухото му зловещата фигура.

Тя протегна ръка и железните пръсти уловиха огнения кристал. Окото на Ра бе измъкнато от каменните длани. Насър искаше да се обърне, да зърне лицето на мъжа, който го бе обрекъл на тази участ, но вече не бе в състояние да помръдне, да говори, да диша. Ушите му оглушаха, очите му помръкнаха и тогава чу онзи да изрича последната си заплаха. Тя не бе насочена срещу Насър, а срещу някого другиго. Студените думи го последваха в мрака.