Ридли Пиърсън: Изкуството на заблудата

— Не. Аз ще се погрижа за това. Дай ми координатите му.

Дежурният сержант продиктува данните на Ламоя и повтори каквото си спомняше от разговора.

— Дай ми ТВД — каза Ламоя, искайки точното време на деня, когато е бил записан разговора. Всички входящи в телефонния номератор обаждания се записваха дигитално. Ламоя можеше да получи достъп до съобщението и да го прослуша собственоръчно, но предпочиташе компютърът да го изтегли от комутаторното табло и да го съхрани и защити, така че да разполагат с него по-късно.

Намери Матюс в кабинета й на седмия етаж — четиридесет и пет квадратни метра женственост в иначе сивия мъжки свят. С кретонови пердета на прозореца, с пейзажи по стените, той винаги му действаше успокоително, което, както предполагаше, беше и целта — тук тя провеждаше своите събеседвания. Но най-вече интимната мебелировка беше тази, която правеше кабинета толкова различен, дори и да беше взета от склада на управлението, както твърдеше психоложката — мебели от тъмно дърво и кожа, вместо сивата тръбна мебел, която им осигуряваха данъкоплатците. Електрически чайник, дървена кутия за чай и пакетчета „Спленда“ 11 11 Вид подсладител, заместител на захарта. — Б.пр. заемаха един плот вдясно от бюрото й.

— Ето какъв е проблемът ми — каза той вместо поздрав.

Матюс беше приключила работата си за деня и прибираше нещата си в тясна черна чанта за документи, която приличаше повече на дамска чанта.

— Свърших за днес.

— Шефът настоява да пренапиша доклада за случая на моста.

— Опитай на английски, Джон.

— Ха-ха. Много смешно, няма що.

— Няма да пиша доклада вместо теб.

— Междувременно — продължи той — попаднах на един приятел, който твърди, че сестра му е изчезнала и отговаря на описанието, което дадохме на вестника.

Тя вдигна глава.

— Работата е там, че ще трябва да се правя тук на Шекспир през следващите няколко часа, а когато набереш номера, оставен от този тип, се обажда някакъв мърморко, който заявява, че нашият човек няма да разговаря по телефона, докато е на работа — а работата му се оказа чистене на риба в Рибарския терминал, — и като се има предвид, че той ти е кажи-речи на път към къщи…

— Това значи да си удължа пътя.

— Но ще го направиш.

— Няма. Уморена съм и искам да изпия чаша вино.

— Ще отидеш — настоя Ламоя. — Кълна се, че ако не трябваше да пиша този проклет доклад…

— Да бе, да — прекъсна го недоволно тя. — И ще ти варосам оградата, когато минавам покрай нея.

— Нямам ограда — отвърна той, — но имам няколко килера, които изградих наскоро и които се нуждаят от няколко пласта боя.

— С тях ще се заема друг път — каза Дафни, готвейки се да излезе от стаята. — Кажи ми още веднъж кого трябваше да търся?

Тя остави хондата до един ръждясал, разнебитен пикап на паркинга, през чиято напукана асфалтова настилка избиваше кафява кал, очевидно твърде токсична, за да приюти и най-издръжливите бурени. На външен вид и мирис, като излезли от Дикенсовите романи, търговските рибарски докове на Южен Болард почти не се бяха променили през последния век. Дузина или повече мръсни и очукани малки траулери разтоварваха улова си на маси за почистване на риба с открити дренажни улеи, порозовели от стичащите се по тях черва и нечистотия, които се изливаха обратно във водите на канала, където охранени чайки и други крайбрежни птици се биеха шумно за територия, като надаваха пронизителни и остри крясъци, които очевидно не правеха впечатление на никой, освен на Матюс.

Неколцина от мъжете, повечето млади и дрипави, я оглеждаха открито, докато вървеше, следвайки дадените й напътствия, край редицата към третата маса за почистване. Дафни щеше да се чувства неловко в тази среда дори и в джинси и работна риза, а облечена в панталон от туид, с басти в кръста и остър ръб, и в тъмносиньо яке от микрофибър, гарнирано с кожа, тя се чувстваше толкова комфортно, колкото сребристата сьомга под ножа.

Феръл Уокър изглеждаше по-скоро на седемнадесет, отколкото на двадесет. Ламоя й беше показал копия на две шофьорски книжки: на Уокър и на сестра му, Мери-Ан Уокър, двадесет и шест годишна. От първата Матюс бе узнала, че младежът има зелени очи и кестенява коса, че тежи 76 килограма и че не е донор на органи. Той носеше черна гумена престилка, омацана от лигавите вътрешности, с почистването на които си изкарваше прехраната. Престилката се опитваше да опази чифт мръсни дънки и износено горнище на анцуг, изцапано с петна от същия произход. Той свали от ръцете си две различни на цвят дебели гумени ръкавици — едната черна, другата жълта — и ги натика в скъсания джоб на престилката, който висеше върху гърдите му като огромен език. Изплакна ръце със студената вода, която течеше постоянно от един гумен маркуч над масата му. После ги избърса в кирливо парче от хавлиена кърпа, но, слава богу, не й протегна за поздрав нито едната. Тя му показа полицейската си значка, като я задържа, за да се увери, че я е видял.