Ридли Пиърсън: Изкуството на заблудата

— ОЛД я откри — обади се той. Отделът за лабораторна диагностика — криминалната лаборатория.

— Откри какво? — попита Матюс.

Ламоя не отговори, защото някаква кола профуча твърде близо — един полицай извика на шофьора да намали, — като разклати и едва не събори поставените набързо стойки с халогенни лампи. Вместо това сержантът посочи към мястото, където една лаборантка се трудеше над нещо, което приличаше на малко петно засъхнала кръв върху парапета на моста.

Кръвта я шокира — не защото беше кръв, а заради това, което загатваше. Дафни беше дошла на местопроизшествието, защото бе сметнала, че става въпрос за самоубийство. Наличието на кръв обаче показваше, че се е лъгала.

— Как я открихте? — попита тя.

— Постарахме се — отговори лаборантката, без да вдигне глава от парапета. После добави: — Няма гаранция, че е нейна.

— Разбира се, че е нейна — каза Ламоя.

— Ще разберем до сутринта.

— Може да е на всеки — обади се Матюс.

— Да бе, сигурно. Всички болни от хемофилия 7 7 Наследствена болест, която се изразява в невъзможността на кръвта да се съсирва при нараняване — Б.пр. идват да се порадват на гледката от тази част на моста.

Едва сега психоложката забеляза дирята от капки. Някои от тях бяха заличени от мръсни стъпки, но въпреки това дирята се виждаше съвсем ясно. Втори оперативен работник очертаваше зоната от тротоара, през която минаваше започващата от шосето кървава следа. Едно по-задълбочено изследване на пръските щеше да установи от каква посока и с каква скорост е била направена дирята, но на пръв поглед това изглеждаше очевидно.

— Там е била паркирана кола — каза Ламоя. — Мъжът я е взел от багажника или от задната седалка, донесъл я тук — носел я е, не я е влачил, — блъснал я е в парапета, докато се е опитвал да я хване по-удобно, и voilà8 8 Ето. (фр.) — Б.пр. . Тя е заспала вечния си сън.

— Кой казва това?

— Moi9 9 Аз. (фр.) — Б.пр. — отвърна сержантът.

— Опитай на испански, Джон. Френският не ти отива особено.

— Si10 10 Да. (исп.) — Б.пр. — каза той.

Лаборантката, която беше испанка, се намръщи на липсата му на произношение, а може би просто флиртуваше с него. Не беше първата, която го правеше.

Матюс заразглежда отново кървавата диря, част от нея изпитваше облекчение, че може би не ставаше въпрос за самоубийство. Знаеше, че не може да изрази на глас подобно чувство — другите нямаше да го разберат.

Идващи отдолу възбудени викове привлякоха вниманието им към водолаза, който се бе показал на повърхността и размахваше фенерчето си към близката лодка. На борда й имаше надпис МОРСКО ПОДЕЛЕНИЕ. Фигурираха и телефонен номер, и интернет адрес. Един нов свят.

Участието на морското поделение, което бе към отдел „Специални операции“ в Окръжната шерифска служба, обясняваше донякъде присъствието на Прейър.

— Намериха я — оповести очевидното Ламоя.

Оперативните работници, сержантът и психоложката се умълчаха. Момент на уважение към жертвата, докато по моста се разнасяха все повече викове. Двама от тях събираха кръвта й. Третият трябваше да анализира всичко и да припише престъплението на някого.

Матюс беше там да наблюдава. Но когато бледият подпухнал труп, който някога е бил жена, изплува на повърхността заедно с тримата водолази, тя се обърна и се отдалечи, давайки си сметка, че Нейтан Прейър, застанал в компанията на още няколко служители на Окръжната шерифска служба, наблюдаваше всяка нейна стъпка. Тя притисна скръстените си ръце малко по-силно към гърдите си.

Доволна, че е напуснала местопрестъплението, Дафни осъзна, че можеше да си тръгне оттук, но не можеше и нямаше да зареже този случай. Той беше толкова неин, колкото и на Ламоя.

През късния следобед на следващия ден, докато няколко стажант детектива четяха задълбочено двете дузини доклади за изчезнали местни жители и прелистваха страниците на шест папки, претъпкани със съобщения за избягали на северозапад заподозрени (тези папки съдържаха рапортите до Сиатълското полицейско управление само от последните два месеца), телефонът в Обществена безопасност иззвъня и дежурният сержант го вдигна.

— Да! — отговори Ламоя.

— Сержант, обажда се Фил от главната канцелария.

— Да, Фил. К’во има?

— Току-що имахме телефонно обаждане. От някой си Феръл Уокър. Мъж. Гласът му звучеше младежки. Твърди, че описанието във вестника отговаря на това на сестра му и че доколкото знае, тя е изчезнала — спомена за някакъв шибан неин приятел, който не отговарял на телефонните му обаждания. Да изпратя ли доклад за разговора на горния етаж или какво?