Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Джон Ламоя се събуди от двучасова следобедна дрямка (той караше нощни дежурства през целия март) с мисълта откъде да си набави следващата доза оксиконтин 3 3 Вид болкоуспокояващо — Б.пр. . После си спомни, че бе спрял да се друса.

Краката му не стърчаха „Калифорния Кинг“, въпреки че той обичаше да спи с ръка, мушната под възглавницата и простряна към горната табла на леглото. Висок около метър осемдесет и пет, Ламоя бе стърчал с двадесет и пет сантиметра извън матраците, откакто бе навършил пълнолетие, затова гледаше на „Калифорния Кинг“ като на трофей: луксозна вещ, която, след като си я използвал веднъж, те кара да се чудиш как изобщо си живял без нея.

Сержантът можеше да обиколи спалнята — два на четири и с гипсова мазилка — със завързани очи, защото я беше изградил собственоръчно, с чук и пирони, като първи елемент на Първа фаза от обновяването на мансардното помещение, служило преди за склад на магазин, което се намираше на един хвърлей от залива Елиът. В момента бе в Трета фаза — последният от серията килери до спалнята за гости.

Със своите близо сто и тридесет квадратни метра площ, таванът осигуряваше на Ламоя обширно поле за експерименти.

Жилището беше странно място — комбинация от ергенска представа за независимост, полицейска представа за разходи и мъжка представа за декорация. Едва ли някой би пожелал да снима мансардата за списание за обзавеждане на дома. Но тя си заслужаваше да я снимат, дори само заради изгледа, който се разкриваше от нея.

Сержантът се претърколи и погали кучето си, а болката в пресъхналото му гърло му напомни за някогашното му пристрастяване. Ламоя се зачуди дали тя изобщо щеше да изчезне напълно.

Лечението, което бе започнало заради счупена челюст по време на изпълнение на служебния му дълг, бе прераснало от терапевтична необходимост в медикаментозна злоупотреба, в пристрастяване в огромни размери. Все още не можеше да си обясни как бе позволил това да се случи; дори сега, три месеца след възстановяването му, той още се чувстваше в безмилостната хватка на нуждата.

Сержантът усети на врата си топъл дъх, последван от влажния нос на една австралийска овчарка, преди наричана Блу 4 4 Унил, потиснат. — Б.пр. , но преименувана на Рехаб 5 5 Кратка форма на „рехабилитация“ — Б.пр. , когато собственикът й осъзна, че я използва като резонатор на собственото си психично състояние. Ламоя се чувстваше леко обезпокоен от отговорността, с която кучето обременяваше ергенския му начин на живот. Но от друга страна, ергенството вече не му се струваше чак толкова приятно; след възстановяването му светът сякаш се беше преобърнал с главата надолу.

Сержантът не живееше като демократ, а като диктатор. Той седеше на трона, той дирижираше нещата, той удряше с чукчето, той вземаше решенията и тези, които не го разбираха, можеха да вървят на майната си. Винаги е било така — или поне от пубертета нататък и от откритието, че жените, независимо от възрастта, външността, размерите и цвета на кожата им, не могат без него. Интересът им към него отдавна го бе главозамаял. Сексът се беше превърнал за Ламоя в своеобразен наркотик. Той се бе отдал на спорта да завладява жени през по-голямата част от зрелия си живот. Докато оксиконтинът и останалите обезболяващи не го бяха отвели в друга реалност, в която увлечението му по нова, неизпробвана плът вече нямаше значение. Накрая от значение бяха само хапчетата. Терапия с болкоуспокояващи. Що за гении бяха тези хора? Накрая, когато не можеше, пък и нямаше желание да види ползата от въздържанието, сержантът се бе заинатил, убеден, че има правото да се самоунищожи.

През тези дълги месеци работата се бе превърнала за него в поносимо развлечение, в необходимо зло. Фактът, че работеше като полицай би могъл да му се стори ироничен, ако изобщо бе способен да изпитва ирония. Но подобни умозаключения му убягваха, а най-вече обективността. Тъкмо обратното, през този период той бе толкова погълнат от себе си, колкото и по всяко друго време през тридесет и няколко годишния си живот, и напълно сляп за това. Безгрижен. Живеещ в заблуда. И без абсолютно никаква надежда.

Преди шест месеца, когато неговият началник лейтенант Болд бе заминал да помага при разследването на углавно престъпление в Уиначи, щата Вашингтон, Ламоя се бе озовал в положението на завеждащ отдел „Престъпления срещу личността“ към Сиатълското полицейско управление. Все едно бяха пуснали дете в пилотската кабина на боинг 747. Той бе прецапал криво-ляво през разследванията на „маловажни“ убийства, които може би щяха да бъдат важни за него, ако оксиконтинът не беше обсебил всичките му мисли. Домашно насилие, гангстерска престрелка. Би могъл да се справи с тях дори и насън. По време на управлението му духът в отдела беше спаднал. Когато се завърна, Болд сложи всичко на мястото му и разкри пристрастяването на Ламоя. Тогава се намеси съдбата.