Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Каква на цвят беше ризата му? — попита психоложката.

— Кво стана с двайсетте долара?

Тя се озова пред дилема — какво да извади, пистолета или парите? Матюс отвори дамската си чанта и за момент звуците на града отстъпиха пред силното туптене в ушите й. Извади двайсетачка от портмонето си, като държеше ръцете си, скрити в чантата. Там лежеше беретата й. А на дъното под всичко останало беше спреят й с екстракт от люти чушки — далеч по-разумен начин за самозащита, като се имаше предвид заплахата. Тя зарови трескаво ръка в съдържанието на чантата — и по божията воля напипа студеното метално флаконче, извади го и го скри в шепата си.

И тогава всички чуха колата, която се появи от другия край на сградата, и видяха лъчите на фаровете й, когато сенките запълзяха по мръсния бетон. Като се възползва от моментното разсейване, Матюс остави двайсетачката до краката си, стисна здраво спрея, обърна се и тръгна към рампата, която водеше към второто ниво. Голямото момче се втурна към банкнотата — тя чу скърцането на подметките му по бетонния под. Усети как другото хлапе тръгна бързо след нея, вероятно предвкусвайки възможността да получи лична отплата — може би пари, може би нещо друго.

— Дъд! — извика водачът на пънкарите, когато лъчите на фаровете завиха и ги осветиха.

Без да бяга, защото не искаше да издава страха си, Матюс забърза нагоре по рампата право към хондата си. Щом натисна дистанционното, фаровете на колата проблеснаха и алармата й изпищя.

Докато изкарваше хондата на оживената улица — действие, което й напомни на излизане иззад кулисите и навлизане сред публиката, — Дафни се зачуди какво беше посланието. Тя се замисли върху значението на всяко събитие, на всяка преживяна среща, като се вкопчи във възможността да научи като психолог нещо повече за себе си.

Погълната от това занимание, Матюс почти забрави за мъжа в униформа с цвят каки, наблюдаващ паркинга на приюта. Почти, но не напълно.

— Искаш воайори? Ние имаме воайори. Но трябва да ти кажа, Джони: твоите хора вече ги провериха заради Хебрингър и Рандолф. — Мариша Стеноловски отвори едно от чекмеджетата на една кантонерка. Показаха се куп канцеларски папки.

Самата Стеноловски показваше по дузина сантиметра от най-подходящите места от тялото си. Той ги познаваше отпреди това.

— За последните трийсет дни. Ще разбера, когато го видя.

Беше се случило преди една година. В един полицейски бар. Двамата бяха флиртували доста открито. Тя беше по-висока от него поне със седем сантиметра. Слаба като върлина. С тъмна славянска кожа и замислени очи. Спомняше си още нещо — тя обичаше да крещи. Връзката им беше продължила седмица или две. Беше я зарязал заради друга жена, изобщо не се съмняваше в това. Точно сега не можеше да се сети заради коя. Проблемът с любовните връзки на работното място беше, че после ти създаваха неприятности.

Стеноловски понижи глас:

— Ти си задник, Джон. Не се сещаш за мен, освен когато ти потрябва помощта ми. Какво съм аз, развалена стока? Недоядена храна? Не ми пука, че ме заряза заради някаква певица. Прав ти път. Измъчва ме начина, по който ме избягваш сега. Това е проява на неуважение.

Певицата. Сега си спомни.

— Не те избягвам.

— Казали ли сме си две думи през последните шест месеца?

— Една жена е била наблюдавана от воайор в хотел „Маркет Ин“. Търся подобни оплаквания.

Мариша потупа металното чекмедже.

— Ето. Всички воайори, за които може да се сети човек. Потърси внимателно, Джони. Може би и ти си сред тях.

Тя се отдалечи. Той си спомняше тази походка. Енергична. Съблазнителна. Крака до луната. Единият крак стъпваше точно пред другия, като на професионална манекенка, затова задните й части се полюшваха наляво-надясно като чифт кученца в хартиена торба. Една сутрин беше обула чифт негови боксерки. Нагоре нямаше нищо, беше само по боксерки. Ядоха понички на кухненската маса, тя — облечена по този начин. Спомняше си повече неща за нея, отколкото беше предполагал.

Не би трябвало да се изненадва, че името на следователя върху единствената папка, която го заинтригува, беше това на Стеноловски. В живота беше така. Трябваше да се досети, защото само двама души бяха на пълен осемчасов работен ден в отдел „Специални посегателства“ — СП. Останалите работеха на смени.

Намери я седнала на метален стол в едно преградено кътче от кабинета, чиито стени бяха отрупани с откъснати от списания страници, показващи босоноги водни скиори. Снимка на племенник. Друга на Прага или Москва — сиво, неприветливо място с билбордове, чиито реклами не можа да разчете. Несъмнено някакъв източноевропейски град. На снимката Стеноловски беше прегърнала с ръка една много възрастна жена, чиято коса имаше цвят на зимни облаци.