Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Щом чу това изявление, Пийт се обърна за потвърждение към Матюс, която поклати с отвращение глава. Когато психоложката погледна отново към младежа, той беше изчезнал.

Това противоречеше на цялото й обучение, на квалификацията й, да не говорим за правилата, определени за доброволните работници, но щом чу от един полицай в отдел „Наркотици“ на сиатълското полицейско управление, че едно бездомно хлапе — момиче — е назовало името й по време на улична полицейска проверка, от която в последствие е било освободено, Дафни Матюс реши, че трябва да се занимае лично със случая. Първата й спирка беше приютът, където научи, че Маргарет е била изгонена оттам, след като е изтекло максималното позволено време за престой. Коя трябваше да е следващата й спирка?

Над града се изви късна мартенска буря, която докара студен дъжд и жесток мразовит вятър, който я накара да се почувства като през декември. Тя вдигна яката си и изтича към хондата. Това не беше нощ, която едно бременно момиче трябваше да прекара на открито, а Матюс не искаше Маргарет да предлага тялото си на улицата само за да си осигури топлина и подслон. Психоложката знаеше какво правеха тези момичета, за да оцелеят. При положение, че Маргарет бе казала името й на един полицай — очевиден вик за помощ, — нима Дафни можеше просто ей така да се прибере на яхтата си, която й служеше за дом, за да изпие чаша вино? Тя реши да пообиколи центъра на града и да потърси момичето. Можеше да отдели за тази цел четиридесет и пет минути. Все пак нямаше неотложна работа.

Щом се озова зад волана, психоложката се отърси от мокрите капки и се обърна към задната седалка, за да си вземе чадъра. Когато погледна през замъгленото от дъжда задно стъкло, й се стори, че видя една фигура — със сигурност беше на мъж — да стои зад оградата на клинообразния бетонен подземен гараж. Стоеше там и я наблюдаваше.

Тя се обърна отново напред, завъртя огледалата за задно виждане — и външното, и вътрешното — и го видя отново: черен силует, сякаш изрязан от картон, стоящ абсолютно неподвижно на второто ниво на триъгълния гараж.

След първоначалния изблик на паника, който я смрази, Матюс реши, че това вероятно е Уокър, и изпита известно безпокойство, че я следи, но се успокои с мисълта, че засега не бе направила нищо, с което да накърни уважението му към нея; нищо, което да превърне един почитател във враг, въпреки че знаеше колко е тънка линията, по която ходеше.

Щом се поуспокои, психоложката, която не бе свикнала да трепери и да се свива, реши да се изправи лице в лице с младежа. Тя запали хондата, изкара я от паркинга на приюта, заобиколи бързо сградата и влезе отново в подземния гараж. Взе с негодувание карнетката с билети за паркиране, осъзнавайки, че за да предаде посланието си на Уокър, ще трябва да прежали още няколко долара, но готова да се раздели с два пъти повече, за да си осигури спокойствие на духа.

Изкачи се по рампата на второто ниво и паркира на първото свободно място, което й попадна. Грабна чантата си, заключи колата и тръгна бързо към онази зона от гаража, където бе видяла силуета. Нямаше никой.

Тя извика:

— Господин Уокър?

Хвана се за парапета на оградата и се наведе, за да огледа по-голям район. От лявата й страна се простираше новият футболен стадион, като заемаше по-голямата част от хоризонта и скриваше почти напълно „Сейфа“ — прозвището, с което местните жители наричаха бейзболното игрище „Сейфко Фийлд“. От дясната й страна бе пълно с небостъргачи, които се състезаваха за гледка към залива Пюджит Саунд. Матюс погледна нагоре, после надолу, като се чудеше дали не е сгрешила нивото. Като сведе очи право надолу към тротоара, тя обхвана с поглед всички пешеходци, нащрек за някой, който бърза; някой, който е с телосложението на Уокър и е облечен с неговите анцугова блуза и дънки; някой, който също да гледа към нея.

Докато оглеждаше минувачите, забеляза сигналната лампа и набиващия се на очи надпис на патрулна кола №89 на Окръжната шерифска служба. Тя се появи на улицата от дясната й страна, в непосредствена близост до изхода на закрития паркинг. „Прейър?“

Дафни, която ходеше да тича всеки ден, се втурна да бяга като същинска фурия. Прелетя покрай редиците паркирани коли и се спусна по витата, хлъзгава автомобилна рампа, която я бе отвела на второто ниво, като се стараеше да не изпуска от очи завиващата покрай гаража патрулка. Искаше отчаяно да зърне шофьора й. Не тичаше, а спринтираше към изхода на кънтящия гараж и неизброимите разноцветни светлини — неонови лампи, светофари, фарове и стопове, — които се сменяха като в калейдоскоп.