Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Един пожарникар би разполагал с допълнителен кислород — предложи съдебният лекар. — Кой отговаря за такива пропадания на шосето?

— Чен е бил убит от пожарникар? — каза невярващо лейтенантът.

— Знам, че звучи безсмислено.

— Не и ако е бил някой, който не е искал да бъде открит.

— Тогава защо е употребил кислород? — попита Диксън, объркан не по-малко от Болд.

— Точно това трябва да разберем.

— Ние?

— По-добре напиши това в доклада, Дикси. Може да се наложи да притисна този ЕСМП.

— Лейтенант, имаме пратка за вас на входа към Трето авеню.

Матюс, която не очакваше никакви пратки, каза:

— Ще бъдеш ли така добър да се разпишеш за нея и да ми я изпратиш горе, Пийт?

— Вече не мога да правя така, лейтенант, съжалявам. Нов правилник.

И тя беше чела тази наредба. „Колко досадно.“

— Тогава поне се разпиши за нея. Аз ще сляза да я взема.

— Човекът казва, че няма да даде пакета на никой, освен на вас.

— Тогава ще трябва да почака.

— Той чака, лейтенант. Звъня ви за трети път.

Психоложката беше присъствала на заседание и не беше проверявала за съобщения. Нищо чудно Пийт да казваше истината.

— Питай го какво представлява и от кого е.

Въпросите се чуха в слушалката. После Пийт каза, че ще й даде да говори с доставчика.

— Здравейте, лейтенант.

Гласът й беше познат, но й отне известно време да го идентифицира.

— Господин Уокър?

— Казах ви, че мога да ви помогна.

Матюс усети хладни тръпки. Във въображението й изникна образът на семейното куче, оставящо мъртва катерица на стълбището пред входната врата.

— Вече обсъдихме въпроса.

— Вие трябваше да кажете тези неща. Разбирам това… Разбирам начина, по който стават нещата.

— Не съм убедена, че разбирате. Какво има в пакета, господин Уокър? — Тя се опита да налучка. Какво бе донесъл ученикът на обожавания си учител? — Някаква риба? Прясна риба?

— Риба? Нося нещо нейно — каза тъжно той. — Доказателство, че онзи лайнар лъже, щом казва, че не е направил нищо на Мери-Ан.

— Господин Уокър… Феръл, незаконно е да се включвате в действащо разследване. Вече изяснихме този въпрос. — По тялото й преминаха нови тръпки. Това не беше първият случай, при който опечален роднина се намесваше в разследването, но на нея лично никога не й се бе случвало. Вместо да се зарадва на сътрудничеството, тя се почувства като хваната в капан.

— Имате си информатори, нали? Е, аз ви нося улика. Не се отнасяйте пренебрежително към нея, преди да сте я проверили.

— Ако ми оставите този пакет, господин Уокър, ще го взема по-късно.

— Няма начин. Трябва да ви видя или ще го отнеса с мен. Какво ви става ? Искате ли да хванете този човек, или не?

— Трябва да оставите пакета, господин Уокър. Нищо не мога да направя по този въпрос. Пратките се преглеждат на рентген, проверяват се по електронен път — съществуват всевъзможни мерки за сигурност, които не мога да пренебрегна. Те отнемат няколко часа. Ще видя какво има вътре и ще ви се обадя.

— Няма начин. Ще ви почакам.

— Какво стана с двойното ви работно време?

— Нови споразумения.

— Господин Уокър…

— Ще ви почакам, независимо дали това ви харесва.

Тя чу, че младежът върна телефона на Пийт.

— Лейтенант? — обади се дрезгавият глас.

— Кажи му, че слизам. Започни проверката на пратката, окей? — Всъщност една такава проверка отнемаше само няколко минути. Матюс се зачуди дали не беше глупаво да показва на Уокър, че бе преувеличила. Майната му: ще приеме пратката, ще изведе Феръл оттам и ще го предупреди да не опитва това друг път.

След няколко минути тя мина покрай автомата за кафе в преддверието и се приближи до оживения контролно-пропускателен пункт при главния вход на сградата, гледащ към Трето авеню. Феръл Уокър я чакаше прав — там нямаше столове — от другата страна на двата метални детектора, вляво от шумната рентгенова машина. Носеше същото горнище от анцуг и същите сини дънки, с които беше облечен при срещата им по-рано през деня. Стори й се, че усеща онази миризма, въпреки че все още се намираше далеч от него.

Пийт, едър полицай в началото на петдесетте, който охраняваше предния вход от години, й посочи едно безформено кафяво кашонче от велпапе, оставено върху сгъваема маса. При входа шумът се усили заради въпросите на охраната, регистрирането, пиукането на металните детектори и стърженето на конвейера на рентгеновата машина, създаващо повишено напрежение във въздуха, което винаги предизвикваше у нея присвиване под лъжичката като при заплаха за насилие. Обикновено тя влизаше и излизаше от сградата през гаражния изход, където бе значително по-спокойно, защото се използваше само от полицаи. Но тук, в ухаещото на кафе фоайе с висок таван, застанала под мижавата светлина на разположените над главата й лампи с матови крушки, избрани заради по-малката им консумация на ток, Матюс се чувстваше по-скоро като турист на контролно-пропускателния пункт на някое чуждестранно летище.