Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Кучето започна да лиже ръката на стопанина си в момента, в който той влезе в мансардата.

Ламоя затвори и заключи тежката врата с уморено изражение.

— Здрасти, сладур, прибрах се.

Думите му накараха психоложката да спре на място, миг преди да е разтворила ръце за прегръдка. Какво, по дяволите, си мислеше тя?

— Каква е онази патрулка отвън? — попита той, докато събличаше сакото си от еленова кожа и си играеше с Блу.

— Идея на Лу.

— Оставихме Уокър да пренощува в ареста.

— Добър начин да ме отървете от него.

— Трябва да направим резервацията му постоянна, ако питаш мен.

— Той работи по въпроса.

Тя дори не искаше да си помисля за работа. Искаше да се наслаждава на компанията му, да поръча малко готова храна, да забрави напълно, ако бе възможно, за полицейската работа.

Не беше възможно. Ламоя каза:

— Боби Сокс и Серж арестуваха един отговорник по поддръжката на банка за отвличането на Хебрингър и Рандолф.

— Да, Лу ми се обади. Иска да присъствам на първия му разпит, но заради адвокатите той ще се проведе най-рано утре.

— И аз чух същото. Това май оборва теорията ми за Уокър.

— Така изглежда.

— Какво? — възкликна сержантът. — Няма ли „нали ти казах“?

— Лу се надяваше да издейства съдебна заповед за изследването на дрехите на Уокър.

— Получи я. Откриха малко кръв. В момента проверяват дали е от риба или от човек. Освен това намериха няколко власинки, които смятат да сравнят с намерените в подземното скривалище.

— Не е бил Уокър — заяви Матюс. — И Лу го знае. Иска да притисне Уокър само за да го задържи настрана от улицата. Настрана от мен.

Ламоя забеляза отворената бутилка вино.

— Реших да се самолекувам — каза тя, мислейки го за забавно, докато не осъзна казаното. — Съжалявам.

— Изглеждам ли ти като човек, който се притеснява от това?

Те прекараха половин час на дивана, като сержантът пиеше бира, а психоложката се трудеше върху бутилката с мерло, която вече бе обещала да му възстанови. Блу лежеше в краката им като рошаво килимче, което диша.

— Мисля, че трябва да отида при него — обади се Матюс.

— При Уокър? Шегуваш ли се?

— Трябва да ни помогне за шперца.

— Проверяваме Подземието. Серж изпрати снимки на един археолог от университета. Рано или късно ще направим пробив.

Тя каза:

— Някой трябва да му обясни предимствата на електронната поща.

— Той върши нещата по свой собствен начин. — Гласът му й подсказа, че е влюбен в нея и Дафни се зачуди дали заслужаваше това.

Кучето скочи на крака и започна да скимти.

— Рехаб се нуждае от разходка — заяви Ламоя, като разроши козината на овчарката с пръстите на десния си крак.

— Странно е, че го наричаш така.

Сержантът я разбра погрешно.

— И аз съм странен. Какво от това?

— Да не би нещо да не е наред, Джон?

— Да, нещо не е наред.

— Защото съм тук? Да не би да съм прекалила с гостоприемството ти? — „Защо каза това?“ Тя усети, че се изчервява.

— Какво? Не! Причината е в мен… мой проблем. — Той стана от дивана и кучето се оживи. — Хайде, идиот такъв. — Потупа Блу по главата.

— Ще ви преча ли? — попита психоложката.

— Не го мислиш сериозно, нали, Матюс?

— Вероятно не.

— Не ни пречиш.

— Окей. — Тя потисна един кратък пристъп на гняв. Към себе си? Към него? Не беше сигурна.

Той се обърна към дивана, като избягна за миг погледа й.

— Това, което каза одеве… за само лекуването…

— Беше глупаво — прекъсна го Дафни.

Очите му бяха по-тъжни от тези на Блу.

— Слушай, Матюс… при последното ми посещение откраднах две таблетки от банята ти. Пуснах ги в джоба си и се разхождах с тях дни наред, без да кажа нищо нито на теб, нито на Болд. Както и по време на срещите ни. Нищо.

По някакъв начин чутото я уплаши повече, отколкото я беше уплашил Уокър. Думите заседнаха в гърлото й.

— Ти… изпи ли ги?

— Не, изхвърлих ги, но бях на крачка да го направя. Откраднах от теб и не ти казах. Опитах да се убедя, че щом съм ги изхвърлил, значи всичко е наред, но не е така. Това е гадно. Аз съм истински задник. Най-лошото е, че не престанах да мисля за тях. Мислех си колко глупаво съм постъпил, като съм ги изхвърлил.

— Ти си ги хвърлил, Джон. Това е важното.

— Слушай, Матюс, става въпрос за теб, не само за хапчетата.

— Разбирам те.

— Така ли? Не мисля. Не знаеш и половината от всичко.

Като погледна към Блу, тя каза:

— Мисля, че е по-добре да продължим този разговор навън.

Ламоя се усмихна леко. Матюс си помисли: „Така е по-добре.“