Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Той задържа вратата отворена, за да минат.

— Преди близо час пуснахме там две кучета от отряд К–9, всяко, обучено да надуши една от изчезналите жени. Те ни отведоха право при асансьорната шахта. До една отводнителна шахта. Вандърхорст я е запушил с черен найлон, така че миризмата не може да се долови.

— Хвърлил ги е в отводнителната шахта? — възкликна сержантът. — В една и съща шахта?

Болд вдигна шперца, поставен в найлоново пликче.

— Шахтата води надолу към друго ниво на Подземието — каза той. — Затова са ни якетата. Ние ще бъдем първите, които ще се спуснат там, а аз се обзалагам, че долу ще е студено.

Дафни имаше чувството, че замръзва. Не знаеше дали действително бе толкова студено или й се струваше така заради опасенията й какво щяха да открият, но палтото не й помагаше и това бе първото й голямо откритие. Когато настъпи моментът да се спуснат в отводнителната шахта, която се намираше на дъното на асансьорната шахта, сега осветена от халогенни лампи, окачени на висящи от сутерена на банката кабели, лейтенантът им даде латексови ръкавици и тубичка с ментолов вазелин да се намажат над горната устна, за да не усещат смрадта. И тримата познаваха добре тази смрад и тя „не е на умрели плъхове“, както беше вметнал Ламоя.

Когато се спуснаха през шахтата в някакво тъмно, влажно място, където вонята беше значително по-силна, Матюс се почувства така, сякаш влизаше по собствено желание в ада.

Тя ги разпитваше, съветваше ги, анализираше ги, предричаше им бъдещето и ги оценяваше, но все още не можеше да проумее напълно защо човешките същества се отнасяха към себеподобните си с такова презрение, пренебрежение и злоба.

Земята под краката им беше сравнително суха. Въпреки бързината, с която се беше спуснал по стълбището на Обществена безопасност, Болд започна да се придвижва по този коридор със скоростта на охлюв, давайки пример на спътниците си как да пристъпват внимателно, за да не унищожат някоя улика. По ронещите се тухлени стени имаше поставки за газени лампи. Някога, в дните на Златната треска в Юкон, когато Сиатъл бе прераснал от малко рибарско село в търговска метрополия кажи-речи за една нощ, това подземие е било обор или склад. В онези дни, когато човек е можел да получи обяд срещу монета от пет или десет цента, всеки златотърсач е похарчвал близо две хиляди долара, за да си осигури едногодишен престой в северната провинция, защото правителството не позволявало на никой да се качи на борда на пътуващ на север кораб, без да разполага с припаси за дванайсет месеца. Мазета като това били пълни със сушено говеждо, овес, захар и сол. Също и с говеда, прасета, коне и мулета. Сега то беше празно пространство зад заключени врати и именно пред една от тези врати спря Болд, след като почти я беше подминал, воден от своя нюх и от острото си зрение, благодарение на което бе забелязал петна от смазка по дървото под ключалката от ковано желязо.

Тази ключалка бе осветена незабавно от лъчите на трите фенерчета. Това беше тежка дървена врата, закачена на плоски ръчно ковани панти.

— Никой да не влиза, преди да сме огледали добре — каза им лейтенантът. Той отвори плика с ключа, оставен под възглавницата на Матюс от Феята на зъбчетата.

Болд пъхна големия шперц в ключалката. Двамата с Дафни се спогледаха в сумрака. На психоложката й се стори, че устните му помръдваха и тя се зачуди дали той не се молеше — съвсем неоснователно според нея — Сюзан Хебрингър да е била пощадена. Ключът се превъртя с шумно щракване. За Дафни това превъртане щеше да разкрие поредната човешка проява, която щеше да унищожи още една частица от оптимизма й, че човечеството може да се справи с проблемите си и че някой ден ще го направи.

„Едва ли“ — помисли си тя, като разбра, че може само да изстене при вида на гледката, която се разкри пред очите им.

Фенерите осветиха два женски трупа. Те все още бяха отчасти облечени, но гърдите и слабините им бяха оголени. И двете тела висяха на китките си, омотани с найлонови въжета, които бяха завързани за големи железни халки, прикрепени към каменната стена. Гърдите и изпитите им лица бяха покрити с огромни жълто-кафяви синини. Краката им бяха извити назад и глезените им бяха привързани към бедрата със сребрист изолирбанд, така че да не могат да ритат и да се борят, когато тъмничарят им ги изнасилва.

Имаше следи, че той ги е поддържал живи: по пода беше разхвърляна пакетирана храна, част от която бе разсипана по дрехите им или бе полепнала по кожата им. Похитителят ги беше посещавал многократно; факт, който по-късно щеше да помогне на Матюс да състави профила му. Беше ги поддържал живи, беше ги използвал, ту едната, ту другата, докато бе усетил необходимост да ги смени. Беше ги държал на стената като трофеи.