Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Вандърхорст вдигна глава и по спокойното му лице се появиха първите признаци на ужас.

— Това ли търсеше? — попита го Болд.

Погледът на мъжа стана твърд.

— Виждам този шперц за първи път.

Бяха го накарали да проговори. Матюс се облегна назад на тръбния си стол.

Лу каза:

— Намерихме ги.

Заподозряният наведе глава, както правеше Блу, щом чуеше някакъв необичаен шум. Психоложката усети как по тялото й полазиха ледени тръпки. Тя погледна към отдушника на стаята, после обратно към Вандърхорст.

Болд се наведе над масата и обърна следващите фотографии — първо на Рандолф, после на Хебрингър.

— Пет жени в четири щата за последните осемнайсет месеца. Най-добрият шанс, който имаш, е да изпревариш събитията, Вандърхорст. Щом веднъж излезе наяве, че убийствата са дело на един и същи човек, няма да има съдебен заседател, който да не е чул това — нито съдия. Независимо от твърденията на заседателите и съдиите, че винаги са обективни, това просто е невъзможно. Най-умната инвестиция, която можеш да направиш, е да изпревариш събитията, като действаш бързо.

— Никога не съм виждал тези жени — заяви заподозряният. — Нито пък този шперц.

— Наистина ли? — попита лейтенантът. — В такъв случай няма да искаш да видиш видеозаписа на твоето влизане в асансьорната кабина, на твоето отключване на задния панел и на твоето изчезване в онази шахта. Записът показва, че си имал необходимите знания и достъп, за да преместиш телата на жените, след като си ги отвлякъл от кабината с банкоматите. — Болд възнамеряваше да засипе мъжа с улики, като му поднася изненада след изненада. — Мислиш ли, че няма да открием физически доказателства за пътешествието, което са извършили онези две жени? Ти си бързал, Вандърхорст. Разбира се , че има улики и колкото повече съберем, толкова по-малко благосклонни ще бъдем да изслушаме твоята гледна точка. — Лу щеше да остави Матюс да класифицира или да експлоатира вината на заподозряния и облекчението, което според нея той изпитваше от факта, че е бил заловен и спрян.

Вандърхорст се загледа в белите гърбове на последните две фотографии, но не направи никакъв опит да ги обърне.

Усещайки, че времето ги притиска, психоложката реши, че няма друг избор, освен да нападне открито мъжа.

— Виждаш тези жени за последен път. Разбираш това, нали? Разбираш, че всичко е свършило?

Челото му се набръчка. Дафни смяташе всеки възможен отговор за победа. Тя забеляза, че Болд я погледна с крайчеца на окото си.

— Какво изпитваш при мисълта, че всичко е свършило? Облекчение? Гняв?

Вниманието на Вандърхорст остана приковано върху гърбовете на двете фотографии.

На Матюс й се стори, че той сви рамене, но може би мъжът просто се бе опитал да се намести по-удобно — нещо невъзможно на тези столове.

— Смяташ ли, че е добре, че всичко свърши?

Тя си помисли, че този път заподозряният със сигурност беше кимнал.

— Направил си опит да спреш, но не си могъл — заяви психоложката, приспособявайки се бързо към асоциалната личност, която вярваше, че седи пред нея. — Местел си се от град на град, не защото си се страхувал да не те хванат, а защото си мислел, че смяната на обстановката може да те накара да спреш.

Лейтенантът привлече вниманието й към касетофона: искаше отговорите на Вандърхорст да бъдат записани.

— Можеш да се довериш на нас — каза спокойно тя. Част от Дафни ненавиждаше фалшивата съпричастност, която демонстрираше към убийци като Вандърхорст; тя бе длъжна заради жертвите да показва повече погнуса и отвращение от естеството на престъпленията. Част от нея се наслаждаваше на играта, на предизвикателството да измами криминалното съзнание и да изтръгне тайните му, като използва вината и разкаянието, ако там имаше такива. Тук изкуството на заблудата беше да се преструва, че изпитва съпричастност и разбиране в преследването на истината и разкритията. Психоложката също имаше жертви — извършителите на тези престъпления, които решаваха да й се доверят и да признаят нещата, които бяха пазили толкова грижливо.

— Не е каквото си мислите — каза той.

Тя изпита вълна на облекчение, защото го бе накарала да проговори.

— Помогни ни тогава да разберем какво е.

— Не знам нищо за всичко това.

— Тогава ние можем да те изненадаме — рече Матюс. — Може би знаем повече, отколкото си мислиш.

— Не ми се вярва — каза Вандърхорст.

Дафни знаеше, че в главата на този мъж нямаше никакви гласове, никакви прошепнати „послания от Бог“ да убива. Тя си имаше работа не с психопат, а с човек, страдащ от асоциално разстройство на личността — АРЛ, — човек, толкова отдалечен от себеподобните си и от представата за добро и лошо, че извършваше своите деяния почти без да осъзнава последствията от тях. Време бе да докаже способностите си, да убеди Вандърхорст, че знае повече за него, отколкото той самият. И, помисли си тя, може би току-що го беше убедила.