Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Ами? — каза тя, като махна към мониторите. — Е, сега вече го имаме на запис.

Вандърхорст стоеше до едно гише, вдясно от голямата зала, с гръб към камерата. Детектив Франк Макензи не беше помръднал от позицията си до бюрото за попълване на чекове, което се намираше близо до главния вход и единствения изход към улицата.

Планът на Болд се въртеше около способността на Франк преднамерено да допуска грешка, докато се преструва на ченге под прикритие. Макензи, едър като дънер мъж със седемнайсетгодишен стаж в полицията, беше избран за тази роля отчасти заради легендарната си репутация на актьор. Всяко лято той се присъединяваше към театралната трупа в Ашланд, Орегон, отговаряща за провеждането на местния Шекспиров фестивал. Като лейтенант и ръководител на операцията, Болд беше длъжен да използва повечето си предимства.

Мониторите нямаха звук, затова суматохата, която настъпи на първия етаж на банката, протече мълчаливо по единия екран и това я направи да изглежда още по-зловеща и по-изолирана. Лу слушаше коментарите на полицейския диспечер в дясното си ухо, докато умът му анализираше обстановката.

— Можем ли да се придържаме към номер четири, моля? — попита Болд, когато двамата с Гейнс пристъпиха по-наблизо.

Тя прошепна:

— Предпочитам да участвам във филма, отколкото да го гледам.

— Все още не е късно да се включим — съобщи й лейтенантът. — Първо да видим колко е умен Вандърхорст. — Той вдигна радиостанцията си, натисна бутона за разговор и издаде заповедта, за която знаеше, че по-късно ще му търсят отговорност: — Окей, да го направим.

— Потвърждавам — чу се тихият отговор на диспечера Денис Шефър в слушалката в ухото му. Макензи бе получил заповед да „хвърли стръвта“. Останалите от екипа бяха вдигнати по тревога. Като при повечето операции, след неколкочасово чакане събитието в реално време се разиграваше за секунди или в краен случай, за няколко минути. През тези няколко скъпоценни мига отделните участници, които се намираха на различни улици, трябваше да се движат, да мислят и да съгласуват действията си в хармония. В противен случай Вандърхорст щеше да избяга. Денис Шефър беше режисьорът на пиесата, но Лу Болд беше авторът на сценария и като такъв, той слушаше и наблюдаваше внимателно.

На малкия екран Франк Макензи изключи слушалката си от радиостанцията и започна да я върти в ръцете си, като усили звука.

Съобщението на диспечера „Заподозряният е в сградата“ прозвуча едновременно по радиостанцията на Болд и по тази на Големия Мак, както беше планирано. То се разнесе във фоайето на банката, карайки хората да обърнат глави.

Това беше. Лейтенантът се облегна напред и продължи да гледа. Като всеки друг във фоайето, и Вандърхорст чу радиостанцията на Макензи. Заподозряният наклони леко глава в тази посока, но остана спокоен. Лявата му ръка прибра парите от заплатата му в джоба. Макензи изигра убедително ролята си на глупак. Той изпусна радиостанцията, намали отново звука й и се престори, че нищо не е станало. Направи няколко крачки към входа с очевидното намерение да блокира главната врата. До нея една цветна табела рекламираше предимствата на домашното кредитиране.

Вандърхорст напусна гишето и тръгна невероятно спокойно, както отбеляза Болд, към вратата „Служебен вход“, която водеше към задния коридор. После спря при нея, като наблюдаваше Макензи, който беше с гръб към него.

Лейтенантът каза високо в претъпканата стая на охраната:

— Отвори вратата, Вандърхорст.

На екрана мъжът продължи да седи неподвижно, сякаш преценяваше възможностите си.

— Мини през вратата! Сега!

Вместо да се подчини, Вандърхорст направи няколко крачки към Макензи и към главния вход на банката.

— Губим го! — изкрещя Болд в радиостанцията си.

Денис Шефър инструктира тихо Макензи:

— Втора фаза, Големи Мак.

На екрана Макензи се завъртя на пети, погледна към Вандърхорст и бръкна в спортното си яке, разкривайки кобура на пистолета си.

Щрак. Човекът от поддръжката се обърна, пъхна ключ в страничната врата и се шмугна в коридора.

— Окей! — извика прекалено силно за малката стая развълнуваният Болд. — Да действаме според плана.

Пазачите се спуснаха да въртят копчета и картините на мониторите се смениха: задния коридор, кабината с банкоматите, стълбището към мазето и самото мазе под няколко различни ъгъла.

— Давай… давай… давай! — извика лейтенантът към екрана като някой футболен запалянко. А в микрофона на радиостанцията си изкрещя: — Повече натиск, повече натиск! — защото Вандърхорст спря в коридора пред вратата, която водеше към кабината с банкоматите. Болд не искаше той да минава през тази врата.