Майкъл Крайтън - Микро

— Накъде си тръгнал? — промърмори. Всичко се нареждаше чудесно. Приличаше на побъркан, който говори на пръстите си. Беше свободен агент, който представляваше единствено себе си. Засега.

Смачка бота между ноктите си и избърса окървавената си ръка в панталоните. Все едно беше смачкал кърлеж. Някаква пожарна кола профуча покрай него с пуснати сирени.

Седмица по-късно лейтенант Дан Уатанаби нагласи екрана на лаптопа, поставен на масичката на болничното легло, в което лежеше Ерик Янсен. На екрана се виждаше снимка на бот, разрязан на две, с изтърбушени вътрешности.

— Идентифицирахме азиатеца, за когото ви казах. Името му е Джейсън Чу.

Ерик бавно кимна. Кракът му беше бинтован, лицето му бе бледо и изпито — анемия от загубата на кръв.

— Джейсън Чу работеше за „Рексатак“ — каза той. — Компанията, която притежава патентите на технологията „Хелсторм“.

— Значи господин Чу е организирал взлом в „Наниджен“, за да разбере какво се прави с патентите на компанията му?

— Точно така — отвърна Ерик.

— И охранителните ботове са били програмирани от вас?

— Не да убиват. Дрейк ги е препрограмирал. — Затвори за момент очи, после погледна Уатанаби. — Можете да ми повдигнете обвинение. Брат ми е мъртъв по моя вина. Не ми пука какво ще се случи с мен.

— Този път няма да ви се повдига обвинение — внимателно отвърна лейтенантът.

В стаята влезе медицинска сестра.

— Свиждането свърши. — Тя погледна мониторите и се обърна към Уатанаби. — Момчета, схващате ли намека, или да извикам лекар?

— Не съм момче, госпожо — любезно отвърна Дороти Гърт, докато се изправяше.

Уатанаби стана.

— Дороти много би искала да анализира функциониращ бот на „Наниджен“ — каза той.

Ерик сви рамене.

— Има ги из цялата централна част на „Наниджен“.

— Вече не. Всичко изгоря. Нужни ни бяха два дни, за да угасим пожара. Нищо не е останало. Няма ботове. Открихме останки, вероятно на Дрейк. Зъбната експертиза ще каже. А онази смаляваща машина е станала на въглен.

— Ще обвините ли някого? — попита Ерик, когато Уатанаби и Гърт стигнаха до вратата.

Уатанаби спря на прага.

— Извършителите са мъртви. Прокурорът е притиснат да не повдига обвинения. Натискът е от… да кажем, от правителствени служби, които не искат да се разчува за роботите. Предполагам, че всичко ще бъде представено като промишлена авария. — В гласа му се долавяше разочарование. — Но човек никога не знае — добави той и погледна към съдебната лекарка. — Двамата с Дороти обичаме подобни главоблъсканици, нали?

— Много обичам главоблъсканиците — заяви Дороти Гърт. — Да тръгваме, Дан. Господинът се нуждае от почивка.

Молокаи

18 ноември, 09:00 ч.

Дъждът над западната част на Молокаи спря и пасатът задуха по-силно, като разлюля палмите покрай брега и вдигна морски пръски във въздуха. Разположените на известно разстояние от водата палатки, направени от платно и бамбук, плющяха на вятъра. Екологичното ваканционно селище „Дикси Мару“ беше виждало и по-добри дни.

Но поне един специализант можеше да си го позволи със стипендията си.

Керън Кинг се надигна от постелката си и се протегна. Вятърът беше повдигнал муселиновата завеса на прозореца на палатката, разкривайки гледка към плажа, палмите и синята морска шир. Недалеч от брега изригна бял фонтан.

Керън сграбчи Рик Хътър за рамото и го разтърси.

— Рик, там има кит!

Рик се обърна, отвори очи и попита сънено:

— Какво?

— Никакъв интерес не проявяваш.

— Напротив, проявявам. Просто ми се спи. — Той също погледна през прозореца.

Керън тайно се възхищаваше на мускулите по гъба и раменете му. В лабораторията в Кеймбридж и през ум не й беше минавало, че Рик може да има доста сносно тяло под дочените ризи, които обичаше да носи.

— Нищо не виждам — рече той.

— Гледай. Може да се появи отново.

Наблюдаваха мълчаливо морето. В далечината, отвъд пролива Молокаи, се виждаха неясните очертания на Коолау Пали на Охау; планинските върхове бяха обвити в пухкави като памук облаци. Там валеше. Рик прегърна Керън през кръста, а тя стисна ръката му.

Изведнъж се случи отново. От водата се появи първо главата, после по-голямата част от тялото на гърбат кит, който разцепи повърхността и потъна отново с оглушителен плясък.

Продължаваха да се взират в морето, но то беше притихнало. Може би китът се бе гмурнал дълбоко и си беше отишъл.

Рик наруши мълчанието.