Лий Чайлд - Аферата

Не се отбиха на последния от трите наблюдателни пункта, които бях открил. Просто минаха покрай него, почти сигурно в индийска нишка. Гласът на първия прозвуча по-ясно, докато подхвърляше нещо през рамо. Изобщо не чух отговорите на другите двама, тъй като те бяха с гръб към мен. Но продължавах да съм сигурен, че репликите им не съдържат нищо важно. Бяха отегчени и може би изморени от рутинната обиколка. Не очакваха нито опасност, нито рискове.

Подминаха и втория наблюдателен пункт, продължавайки в южна посока. Проследих ги още двеста метра. След това чух как сменят посоката и поемат надясно към първия наблюдателен пункт, безразборно чупейки съчки и вейки по пътя си. Девет нула-нула върху циферблата на въображаемия часовник. Почти сигурно към мястото, на което бяха дебнали убийците на Брус Линдзи.

Стигнах до точката на отклонението и спрях, все още на главната пътечка. Чух как нарядът прави същото на двайсетина метра западно от мен. Там, където бях преди малко — на височинката на ръба на гората, осеяна с фасовете, опаковки от бонбони и многобройни отпечатъци от подметки. Започнах да се приближавам. Три метра, после още два. Отново спрях. Единият се оригна, предизвиквайки смеха на другите. Явно се връщаха на поста си след обяд, получен някъде по на север. Чух как някой пикае край дънера на невидимо дърво. Доказателство за това бяха специфичните плющящи звуци на струята върху плътните листа на ниските храсти. После долетя лекото хрущене на вейки, отмествани от цевите. Очевидно заемаха позиции за наблюдение на голото поле на запад. Разнесе се характерното щракане на запалка „Зипо“, миг по-късно надуших тютюневия дим.

Поех си въздух и продължих напред, промъквайки се между дърветата. Отляво, после отдясно. Преодолях още пет метра, после шест, седем. Пробивах си път с лявото рамо напред, сякаш плувах в оживен басейн. Уинчестърът плуваше пред мен във вертикална позиция. Стисках го здраво с две ръце. Тримата бойци изобщо не ме усетиха. Бяха съвсем наблизо, обърнати с лице към полето. Спокойни, отпуснати и леко сънливи след оживлението на обяда. Задържах дъх и се преместих с едно дърво по-близо до тях. После с още едно. И с още едно. Най-после получих възможност да ги разгледам.

И останах озадачен от това, което видях.

Наистина бяха трима, както бях предположил. Само на пет метра от мен, всичките с гръб. Единият беше посивял и едър, облечен в масленозелен камуфлажен костюм от ерата на Виетнамската война, който очевидно му беше тесен. Държеше карабина .16, а от колана му стърчеше ръкохватката на полуавтоматичен пистолет берета М9. Деветмилиметрово лично оръжие, стандартно за американската армия. Също като карабината. Беше с боти на парашутист, гологлав.

Вторият беше по-млад и по-висок, но не кой знае колко по-слаб. Имаше пясъчноруса коса и италианско бойно облекло в защитен цвят. Подобно на нашите, но по-добре скроено. Държеше своята карабина за горната ръкохватка като всеки десняк. Пистолет липсваше. Беше с черни маратонки, преметнал на гръб малка раница, чиито защитни шарки бяха различни от тези на облеклото. И той беше без кепе.

Третият носеше новата американска бойна униформа, от онези, които бяха въведени в армията след 1980-а. Нашарени в кафяво, зелено, бежово и черно. Не беше дебел, напротив, беше дребосък. Около метър и шейсет, не повече от шейсет килограма. Слаб, жилав, с изпито напрегнато лице. И той беше въоръжен с М-16. Цивилни обувки, без шапка и пистолет. Той беше пушачът. Между пръстите на лявата му ръка димеше цигара.

Леко озадачен от италианската униформа, се запитах дали не става въпрос за членове на някаква натовска бойна част. Но виетнамските одежди на най-възрастния не се връзваха с никакъв текущ през 1997 г. сценарий, независимо колко шантава можеше да бъде международната политика от онова време. Това се потвърждаваше и от цивилните обувки на третия, отсъствието на кепета и каски, липсата на суха храна и тотално непрофесионалното им поведение. Не бях в състояние да определя какви са. Умът ми машинално започна да преценява различните възможности, превъртайки се като разписание на летище. Дори се учудих, че тия тримата не чуват какво става в главата ми.

Отново ги огледах. Отляво надясно, после отдясно наляво.

Нещо не се връзваше.

Прозрението ме връхлетя внезапно. Тези мъже бяха аматьори.

Горяни от Мисисипи. Също като онези, които се срещат в Алабама и Тенеси. Цивилна милиция. Фалшиви бойци. Хора, които обичат да бродят в гората с оръжие в ръце, представяйки се за защитници на нещо важно. Това последното е задължително. Хора, които обичат да си харчат парите за всичко, което могат да намерят във военните магазини, включително за стари бойни униформи, дори италиански.