Лий Чайлд - Аферата

Хора, които предпочитат провинциалните магазини за оръжие, особено онези, които са намират близо до военни бази и предлагат някои неща под тезгяха. За това е достатъчно да имаш вътрешен човек, а такива, повярвайте ми, винаги се намират. Армията ежегодно бракува берети и карабини М-16, обявявайки ги за изгубени, повредени или просто негодни за употреба. Официално те трябва да бъдат унищожени, но на практика не е така. Изнасят се нелегално, най-често през нощта. И само час по-късно вече са под тезгяха на близкия оръжеен магазин.

Арестувал съм много хора, включително и по-големи групи от тази пред мен. Но никога не съм бил особено добър. По принцип тая работа става с много шум и крясъци — нещо, което не е характерно за мен. Защото винаги съм се гледал отстрани. Не обичам да вдигам джангър. Винаги съм предпочитал юмруците си за превантивно укротяване на непокорните. А когато се наложи да крещя онова традиционно: стой, не мърдай! , аз го правя някак несигурно, почти умолително.

В случая обаче имах на своя страна най-категоричния укротител на разговори — стара, но солидна пушка-помпа. С цената на един похабен патрон можех да произведа онзи смразяващ звук, който би накарал всеки трима души на всяко място по света да замръзнат на място.

Хръц-хръц .

Изхвърленият патрон падна в храсталаците пред краката ми. Тримата на хълмчето се вцепениха.

— Хвърлете пушките! — рекох.

С нормален глас и нормален тон.

Русият беше пръв. Стори го доста бързо. Възрастният мъж го последва. Последен се подчини Кльощавият.

— Никой да не мърда! — добавих аз. — Не ми давайте повод да натисна спусъка.

Отново с нормален глас и нормален тон.

Те останаха сравнително неподвижни. Ръцете им едва забележимо се изместиха навън. Бавно и внимателно, спирайки на няколко сантиметра встрани от тялото. С разперени пръсти. Състояние, в което вероятно се намираха и пръстите на краката им, скрити в боти, маратонки и цивилни обувки. Състояние, предназначено да демонстрира безобидност и покорство — поне що се отнася до оръжието.

— А сега направете три големи крачки назад!

Те се подчиниха. И тримата едновременно. Крачките им бяха сковани, но достатъчно големи, за да ги отдалечат на безопасно разстояние от карабините.

— Обърнете се — изкомандвах аз.

Не познавах никой от тях. След бавното завъртане възрастният се оказа крайният вляво. Лицето му не ми говореше абсолютно нищо. Съвсем обикновен застаряващ мъж с шкембенце. Русият беше в средата. Ако се беше родил двайсетина години по-късно и при по-благоприятни обстоятелства, възрастният щеше да бъде същият като него — без отличителни белези, мек и цивилизован. Третият обаче беше различен. Такива стават хората, които са яли катерици в продължение на три-четири поколения. Умни като плъхове, издръжливи като кози, но по-пъргави от тях.

Пъхнах под мишница приклада на уинчестъра, изтеглих лакътя си назад и задържах пушката с една ръка, насочена по посока на мъжете. Едва ли беше нужно да се прицелвам по-прецизно просто защото ставаше въпрос за патрони 12-и калибър.

Лявата ми ръка се протегна напред, а погледът ми се закова върху лицето на възрастния мъж.

— Сега идва ред на следващата операция — рекох. — Извади пистолета и ми го подай.

Той не отговори.

— Ето как ще стане — добавих аз. — Вадиш го от кобура само с палец и показалец, а след това го завърташ в дланта си така, че дулото да сочи към теб. Ясно ли е?

Никакъв отговор.

— Като втора награда можеш да получиш куршум в краката — рекох.

С нормален глас и нормален тон.

Нямаше отговор. Поне не веднага. Запитах се дали да не жертвам още един патрон за презареждане, но в крайна сметка това се оказа излишно. Старшият се досети, че не е герой, сравнително бързо — за около една секунда. Изпълни упражнението с палеца и показалеца, завъртя пистолета в дланта си и го опря в шкембенцето си.

— А сега свали предпазителя — рекох.

Беше му трудно да го направи при обърнат наопаки пистолет, но все пак успя.

— Хвани дулото с палец и два пръста — беше следващата ми заповед. — Присвий безименния и го пъхни между спусъка и ограничителя. Направи го така, че да опира в спусъка.

Човекът се подчини.

— А сега да проверим дали си разбрал — подхвърлих аз.

Той не отговори.

— Получаваш куршум в корема при всеки опит за съпротива — обясних му аз. — Това е ясно, нали?

Човекът кимна.

— Протягаш ръка и ми подаваш пистолета. Бавно и внимателно. Без да променяш позицията му. Дулото трябва да остане насочено в теб, а безименният ти пръст да докосва спусъка.