Лий Чайлд - Аферата

После се замислих за смяната на наряда и храненето. Недостигът на персонал неизбежно води до оголване на определени места от зоната в определено време. Но не и тези, които видях. Те бяха прекалено добри, за да останат без хора. Ако задачата бе ранно засичане на враждебни елементи, целият периметър около Келам щеше да е разделен на отделни клетки, включващи най-добрите наблюдателни пунктове. Между които без никакво съмнение щяха да фигурират и трите, които вече бях разгледал. Заключението ми беше, че рано или късно ще се натъкна на хората, които ги обслужват.

Обърнах се и отново навлязох в гората. Извървях половината от разстоянието до първоначалната си точка и спрях. Сега вече дойде ред на изчакването. Абсолютно тихо и незабележимо. В продължение на десет минути не чух нищо. Изминаха двайсет, трийсет. Листата шумоляха на вятъра, дървесните стволове тихо поскърцваха. По кората им пробягваха дребни животинки. И това беше всичко.

След което долових стъпки и приглушени гласове. Далеч напред, вляво.

Придвижих се на запад и потърсих укритие зад някакво дърво, дебело колкото бедрото ми. Опрях лявото си рамо на грапавата кора, вдигнах пушката и я насочих по посока на звуците. После замръзнах на място с широко отворени очи.

По всяка вероятност непознатите бяха трима. Придвижваха се бавно и отпуснато, без никаква дисциплина. Сякаш бяха на разходка, сякаш имаха много свободно време. Чух как влачат крака по дебелия килим окапали листа, чух гласовете им — тихи и спокойни, дори отегчени. Не успях да доловя думите, но в тона им нямаше нито стрес, нито тревога. Чух шумоленето на храстите и пропукването на съчките. Чух и тъпи удари в дърво, по всяка вероятност причинени от пластмасовите приклади на М-16, които закачаха дънерите. Всичко това сочеше пълно отсъствие на предпазливо напредване. Тези юнаци със сигурност не бяха първокласни пехотинци. Въображението ми се събуди, както прави понякога. Представих си как сядам на масата и пиша критичен доклад за поведението им по време на акция. Представих си как вземам думата на рутинна оперативка в Бенинг и изброявам пропуските им пред специално назначената комисия от старши офицери.

По всичко личеше, че тримата се придвижват на юг, придържайки се на двайсетина метра навътре в гората. Несъмнено се бяха насочили към някой от трите наблюдателни пункта, които вече бях изследвал. Дърветата ми пречеха да ги видя, но в замяна на това ги чувах много ясно. Бяха съвсем близо, някъде на около трийсет метра вляво от мен.

Отлепих рамо от хилавото дърво, но не тръгнах след тях. Поне за момента. Исках да се уверя, че няма да се появят и други. Нямах никакво желание да се озова в средата на някаква разпокъсана колона. Не исках да бъда четвъртият в нея, с трима отпред и неизвестен брой отзад. По тази причина спрях на място и напрегнах слух. Не чух нищо, освен стъпките на тримата, които затихваха в южна посока. От север беше тихо. Чувах единствено шумовете на природата. Вятър, шумолящи листа, жужене на насекоми.

Тримата бяха сами.

Дадох им аванс от трийсетина метра, преди да ги последвам. Не изпитвах никакви трудности при засичане на следите им. Бяха минали по сравнително добре отъпкана пътечка между храсталаците, образувала се през последните два-три дни. Влажни смачкани листа, счупени клонки, представляващи изобилие от органичен материал с ширина двайсетина-трийсет сантиметра. Не беше набиваща се на очи пътека, но достатъчно забележима. Всъщност много забележима в сравнение с останалата част от гората. В сравнение с пътечките, които бях откривал в миналото, тази тук си беше истинска магистрала.

Следвах ги, лесно нагаждайки темпото си към тяхното. Логиката сочеше, че няма защо да се безпокоя от шума, който вдигах. Докато се движех по-тихо от двама от тях, третият не можеше да ме чуе. Това се получаваше сравнително лесно. Фактически нямаше как да бъда по-шумен, освен ако не започнех да гърмя с уинчестъра и да пея националния химн.

Позволих си да ги приближа, но не много. Леко ускорих крачка, скъсявайки разстоянието на двайсетина метра. Все още нямах визуален контакт, с изключение на един гръб в камуфлажно яке и мътно проблясване на метал, вероятно от цевта на М-16, които ми се мернаха един-два пъти. В замяна на това ги чувах съвсем ясно. Определено бяха трима. Съдейки по гласовете, единият от тях беше по-възрастен и вероятно старши на наряда. Вторият почти не говореше, а гласът на третия беше носов и леко писклив. Все още не различавах думите, но бях сигурен, че са маловажни и едва ли съдържат някаква ценна информация. Това си личеше по тона и ритъма на разговора. Тихи саркастични подмятания, накъсвани от безгрижен смях. Трима мъже, които разговаряха колкото да им мине времето. Нищо повече.