Лий Чайлд - Аферата

— Това нещо работи ли? — попитах.

— Да, при това перфектно.

— Кога за последен път си стреляла с него?

— Преди две седмици.

— По какво?

— По мишени. Всяка година провеждам учебни стрелби за личния състав. А за да бъда най-добра, трябва да тренирам редовно.

— Улучи ли мишената?

— Пръснах я на парчета.

— А наложи ли се да презареждаш?

— Шест патрона в магазина, плюс един в цевта — усмихна се тя. — В багажника имам още. Ще ти дам колкото можеш да носиш.

— Благодаря.

— Пушката беше на баща ми. Грижи се за нея.

— Разбира се.

— Грижи се и за себе си.

— Винаги.

Слязохме от колата и минахме отзад. В багажника цареше пълен безпорядък. Имаше дори пръст. Но това не ме засягаше. Интересувах се единствено от металното сандъче, завинтено в пода зад седалките. Доста далеч за жена с габаритите на Деверо. Тя се надигна на пръсти и се наведе навътре. Гледана отзад, маневрата беше прекрасна. Абсолютно блестяща. Ноктите й задраскаха по капака на сандъчето. Миг по-късно се измъкна обратно и ми подаде кутия с патрони 12-и калибър. Петнайсет на брой. Джобовете на панталона ми поеха десет от тях, а останалите пет пуснах в джобчето на ризата си. Деверо мълчаливо ме наблюдаваше. В един момент очите й се разшириха от учудване.

— Изпрал си ризата си! — възкликна тя.

— Не, купих си нова — отвърнах аз.

— Защо?

— Така реших.

— Но защо купуваш нова, вместо да изпереш старата?

— Този въпрос вече го обсъдих със собственика на магазина. За мен покупката е логична.

— Добре — кимна тя.

— Между другото имаш страхотно дупе.

— Добре — повтори тя.

— Не се сдържах, затова го споменавам.

— Благодаря.

— Сега добре ли сме? — попитах, гледайки я в очите. — Наред ли е всичко между нас?

— Винаги е било наред — усмихна се тя. — Просто ти подръпнах каишката. Ако онази жена беше казала, че ти е гадже, може би щях да го приема сериозно. Но годеница? Дрън-дрън!

— Защо?

— Никоя жена не би се омъжила за теб.

— Защо?

— Защото от теб не става семеен мъж.

— Защо?

— С колко време разполагаш? Проблемът с прането не може да се реши за по-малко от час.

— А ти как се справяш със своето?

— На уличката зад железарията има ателие за пране и химическо чистене.

— С прахове и всичко останало?

— Е, това не е ядрена физика.

— Ще си помисля — рекох. — Ще се видим по-късно.

— Да не забравиш? — каза тя. — Довечера има един влак, който трябва да хванем.

Усмихнах се и кимнах. После хвърлих последен поглед наоколо и се шмугнах между дърветата.

Със своята стосантиметрова цев уинчестърът едва ли е най-удобното оръжие за придвижване в гора. Принудих се да го нося отвесно пред себе си с две ръце. Но иначе бях доволен, че го имам. Наистина беше една прекрасна стара пушка. Солидна и убедителна. Беше в състояние да уреди всякакви спорове още преди да са започнали.

През март дърветата в Мисисипи са достатъчно разлистени, за да скриват небето. По тази причина навигирах главно чрез усета си. Или, както биха казали някои хора, с помощта на приблизителните изчисления. Нещо, което никак не е лесно в гората. Повечето десняци попадат в капана на една трудно откриваема грешка, описвайки широки кръгове в посока, обратна на часовниковата стрелка. Това е така, защото левият крак на десняците е с няколко милиметра по-къс от десния. Чиста биология, примесена с геометрия. Аз избягвах тази опасност, като заобикалях отдясно всяко десето дърво, на което се натъквах. Независимо дали го считах за необходимо или не.

Растителността беше гъста, но все пак проходима. Храсталаци и дебела шума. Дърветата бяха широколистни. Нямах представа за наименованията им. Не ме бива много по дървесните видове. Стволове с различна дебелина, разположени на по-малко от метър един от друг. С изсъхнали долни клони, които се губеха в здрача. Тук долу светлината беше слаба, пътеки нямаше. Не личаха и скорошни следи от човешко присъствие.

Едно обстоятелство беше на моя страна, две — против. Вдигах много шум и бях облечен с бяла риза. Не можеше да се каже, че съм незабележим. Без камуфлаж, лишен от предимството на безшумното промъкване. За положително обстоятелство можеше да се приеме предположението, че ги наближавах в тил. Би трябвало да са на позиция някъде близо до края на гората, наблюдавайки полето. С мисълта за журналисти и всякакви други типове, които нямат работа тук. И които вървят право към тях, без да се крият. Лесна плячка. Аз обаче щях да ги издебна изотзад.