Лий Чайлд - Аферата

Всичко това заради мен.

Обърнах се и тръгнах към шосето.

Деверо ме последва.

— Трябва ми пистолет — подхвърлих през рамо аз.

— Защо? — попита тя.

Спрях на място и отново се обърнах на изток. Форт Келам представляваше гигантски правоъгълник, с около двеста метра широка гора от двете страни на оградата. На пръв поглед периметърът обхващаше и част от старите горски масиви южно от пътя, но на практика едва ли беше така. По-скоро беше обратното — преди петдесет години периметърът е бил очертан върху голо поле, а фермерите са престанали да обработват земята около него. Там постепенно са се появили млади фиданки, превърнали се в големи дървета, които обаче нямат нищо общо със старата гора на юг. Макар и рехави на места, новите дръвчета предлагаха достатъчно укритие в случай на нужда. Особено за малките отряди, които имаха задачата да наблюдават полето, да навлизат в него при необходимост, а после да се прибират обратно в очакване на смяната.

— Мисля да открия някои от отрядите, които охраняват уж несъществуващата забранена зона — казах аз и отново поех напред.

— И какво ще постигнеш? — извика зад гърба ми Деверо. — Ще бъде твоята дума срещу тяхната. Ти срещу Пентагона. Ще кажеш, че такива отряди съществуват, а те ще отрекат. Не се съмнявай, че микрофоните на Пентагона ще бъдат доста по-мощни от твоя.

— Но няма как да оспорят веществените доказателства. Ще събера достатъчно, включително и човешки останки, които ще бъдат убедителни за всички.

— Това не мога да ти го позволя — рече тя.

— Не трябваше да убиват това момче, Елизабет. Които и да са те, това е капката, която преля чашата. Няма връщане назад. И проблемът вече е изцяло техен, а не наш.

— Дори не знаем кои са.

— Те са там, в гората.

— С камуфлажни дрехи, снабдени с бинокли — каза тя. — Как изобщо ще ги доближиш?

— Като използвам сляпата им зона.

— Къде е тя?

— Някъде около портала. Те очакват нарушител, който знае, че не може да мине през портала. Следователно не поглеждат натам. Вниманието им е насочено основно към откритото поле.

— Но порталът е под наблюдение от караулното.

— Не е така. Войниците в караулното наблюдават подстъпите към портала. Аз обаче изобщо няма да се доближавам до него. Ще потърся някоя дупка в оградата, която е достатъчно дълбоко в тила на мобилния отряд и достатъчно далеч от караулното.

— Те стрелят на месо, Ричър.

— Но по хора, които виждат. А мен няма да ме видят.

— Ще те закарам в града.

— Няма да се връщам там. Искам да ме закараш в обратна посока и да ми дадеш оръжие.

Тя замълча.

— Виж какво, ще го направя и без тези неща — погледнах я аз. — Ще стане по-бавно и по-трудно, но ще стане.

— Качвай се в колата, Ричър — заповяда тя.

Нямах представа къде се готви да ме закара.

Качихме се в колата й. Деверо даде на заден, излезе на пътя и пое на изток, към Келам. В посоката, която ми трябваше. Обадих се едва след като изминахме около километър.

— Излез от пътя и карай по тревата, източно от гората. Все едно че случайно си забелязала нещо.

— Право към тях, така ли? — попита тя.

— Те не са там. Намират се на северозапад от тук. Освен това няма да посмеят да стрелят по полицейска кола.

— Сигурен ли си?

— Има само един начин да разберем.

Тя намали, пресече банкета и колелата започнаха да подскачат по неравностите на спечената земя. Черният път минаваше по дъното на издължена долчинка. На двеста метра северно от него се виждаше стената от млади дръвчета, извиваща се успоредно с оградата. На други двеста метра, но в южна посока, тъмнееше старата гора. Деверо се насочи на североизток, на четирийсет и пет градуса от асфалтирания път. След няколко минути подскачане и друсане колата описа широк завой и спря на няколко метра от първите дървета. Вратата ми беше буквално на няколко крачки от тях.

— Оръжие? — обърнах се да я погледна аз.

— Господи! — въздъхна тя. — Тая работа е незаконна по куп параграфи.

— Нали каза, че моята дума ще бъде срещу тяхната? Ако някой стреля от тук, те ще кажат, че няма такова нещо. Колкото повече стреля, толкова повече ще отричат.

Тя изпусна въздуха от гърдите си и измъкна пушката от калъфа й между седалките. Беше стар уинчестър с еднометрова цев, тежащ три килограма. Издраскан от дълга употреба, но смазан и почистен. Беше поне на петдесет години, но си личеше, че е поддържан добре. Въпреки това изпитах известно недоверие към него — както към всички оръжия, с които не съм стрелял. Няма нищо по-лошо от това да натиснеш спусъка и да не последва нищо. Или пък да пропуснеш целта.