Лий Чайлд - Аферата

— И?

— Като американец патриот ще ти бъде приятно да чуеш, че всеки боец от американските въоръжени сили е невинен като новородено бебе. Хората в униформа не са извършили никакви престъпления.

— Значи следствието е прекратено?

— Абсолютно.

— Кой го е ръководил?

— Майор Дънкан Мънро.

Приключих разговора и се насочих към стълбите. Деверо не беше в стаята ми. Върнах се на пръсти и натиснах бравата й. Вратата беше заключена. Отвътре долиташе плискане на вода. Почуках, но без резултат. Прибрах се в стаята, взех душ и се облякох. Петнайсет минути по-късно отново почуках на вратата й, но всичко беше тихо. Тръгнах нагоре към ресторанта, но там също я нямаше. Колата й не беше на служебния паркинг. Останах на тротоара. Не знаех какво да правя. Нямаше с кого да си поговоря. Изобщо не подозирах, че до часа, който щеше да промени всичко, оставаха само петдесет и девет минути.

Половината от това време прекарах на тротоара. Облегнах се на близката стена и не помръдвах. Професионално умение, което беше необходимо за работата ми. Владея го, въпреки че познавам хора, които са по-добри от мен. Много по-добри. Хора, които могат да чакат часове, дни и седмици, за да се случи нещо.

Аз чаках старецът с шивашкия метър да отвори магазина за ризи. И той го отвори. Отлепих се от стената, прекосих улицата и влязох след него. След кратко суетене около ключалките и осветлението старецът се насочи право към купчината, с която се занимаваше вчера. Аз бързо открих същата риза, измъкнах я от рафта и се насочих към тезгяха.

— Запасявате ли се? — вдигна глава старецът.

— Не, но предишната се изцапа.

Той протегна врат и огледа капчиците засъхнала кръв по горното ми джобче. От горе на долу, после отдолу нагоре.

— Сигурен съм, че ще се изпере — каза. — Със студена вода и мъничко сол.

— Сол ли?

— Солта помага при отстраняването на кървави петна. Но само със студена вода. Топлата ги запечатва завинаги.

— Според мен хотел „Тусейнтс“ не предлага достатъчно добра услуга по отношение на прането — отвърнах. — Всъщност май изобщо не предлага такава. Във фоайето не сервират дори кафе.

— Можете да я вземете със себе си у дома, сър.

— Как?

— Ами в куфара си.

— По-лесно е да я сменя.

— Но това ще ви струва скъпо.

— В сравнение с какво? Колко струва един куфар?

— Да, ама куфарът ще го използвате многократно. В продължение на дълги години.

— Все пак ще взема новата риза — рекох. — Не е нужно да я опаковате.

Платих, шмугнах се в пробната и дръпнах завесата. Свалих старата си риза и облякох новата.

— Имате ли кошче за боклук? — попитах, след като напуснах кабината.

Човекът изненадано ме погледна, после се наведе и измъкна изпод тезгяха метален цилиндър, който му стигаше до коляното. Смачках на кълбо изцапаната риза и безпогрешно я изстрелях в кошчето от разстояние три метра. Старецът трепна, в очите му се появи ужас. Излязох от магазина, прекосих улицата и се насочих към ресторанта. Да хапна нещо, а и да подебна още малко. Там имах най-голям шанс да се натъкна на Деверо. Жена с нейния апетит нямаше как да не се отбие в единственото заведение за хранене. Всичко беше въпрос на време.

В крайна сметка се оказа, че е въпрос на двайсетина минути. Тя се появи малко след като довърших бърканите яйца и посягах към третата си чаша кафе. Видя ме и спря на прага. Целият свят замръзна с нея. Въздухът изведнъж стана по-плътен. Беше облечена с униформа, с прибрана коса. Лицето й беше сдържано, дори леко сковано. Изглеждаше фантастично.

Поех си дъх и подритнах стола срещу себе си. Тя не реагира. Очите й леко се присвиха, преценявайки вариантите. После се плъзнаха по масите, повечето от които празни. В крайна сметка явно стигна до заключението, че ще изглежда много странно, ако седне на отделна маса. В очите на избирателите, разбира се. И заради репутацията си. Тръгна към мен, издърпа стола още трийсетина сантиметра и седна. Хладна, резервирана, с прибрани колене и ръце в скута.

— Нямам годеница — рекох. — Нито пък нещо, което може да се нарече гадже.

Тя не отговори.

— Беше колежка от ВП — добавих аз. — Там всички си падат по конспирациите. Сигурно им е интересно. Прекият ми началник се представи като мой чичо.

Никакъв отговор.

— Не разполагам с доказателства, за да разсея подозренията ти — предадох се аз.

— Гладна съм — обяви тя. — За пръв път от две години насам си пропускам закуската.

— За което се извинявам — казах.