Лий Чайлд - Аферата

Едва ли щеше да се наложи да се справям с много народ едновременно. Те със сигурност се бяха разделили на малки групи. Минимум по двама, максимум по четирима. Мобилни. Без скривалища и биваци. Седнали на някое паднало дърво или приклекнали ниско, насочили погледи към полето, осветено от ярките лъчи на слънцето. Винаги готови да се преместят вляво или вдясно, да сменят ъгъла и да се втурнат напред, да се справят с всяка опасност.

Малките мобилни групи обикновено оперираха на голямо разстояние една от друга. Охраната на петдесеткилометров периметър не е шега работа. Тя означава ангажирането на цяла пехотна рота, разделена на отряди по четирима, разстоянието между които ще бъде най-малко хиляда метра. А хиляда метра в гората се равняват на хиляда километра на открито. Никакъв шанс за пряко взаимодействие или подкрепа, никаква възможност за преграден огън. Едно от основните правила е, че пушките и оръдията са безполезни в гората. Твърде много са дърветата, които им пречат.

Изминах двеста крачки в северозападна посока и забавих ход. Първият наблюдателен пункт трябваше да е някъде тук — в позиция девет часа на въображаемия часовников циферблат, доста над пътя — най-вероятно на някое хълмче, предлагащо добър изглед към полето. Почти сигурно именно от него бе засечен Брус Линдзи. Позицията му е била малко вляво, лесно забележим от разстояние километър и половина. Отрядът е напуснал укритието си и е тръгнал към него, приближавайки го на около двеста метра. Може би са изкрещели предупреждение, може би са издали някаква заповед. Реакцията на момчето трябва да е била бавна, объркана или противоречива. Вследствие на което са го застреляли.

Направих широк кръг отдясно наляво и поех към вероятното местоположение на наблюдателния пост, надявайки се да вървя по приблизително права линия. Придвижвах се между дърветата по начина, по който човек си пробива път в навалица — наляво, надясно, със съответното рамо напред. Очите ми шареха във всички посоки, но и непрекъснато оглеждаха земята под краката ми. Нямаше как да избегна препятствията, но се опитвах да не вдигам шум и да не стъпвам на нещо по-голямо от дръжка на метла. Когато се чупи, сухото дърво издава много силен звук.

Продължих напред. Светлината постепенно ставаше по-силна. Очевидно се приближавах към края на гората. Спрях и се огледах. Оказа се, че съм бил само отчасти прав. Да, мястото, на което се озовах, действително представляваше отличен наблюдателен пункт, но той беше пуст.

Останах на метър от края на гората и отправих поглед на югозапад. Пред мен се простираше широко, леко вълнисто поле. Пътят за Картър Кросинг го пресичаше диагонално и се губеше в далечината. Движение по него липсваше. Лесно бих забелязал, ако имаше такова. Също толкова лесно бих забелязал всичко, което се намираше на разстояние седем-осемстотин метра от двете му страни. Бях се озовал на един отличен наблюдателен пункт. И не можех да разбера защо са го напуснали. От тактическа гледна точка това беше безсмислено. До мръкване оставаха много часове, а доколкото бях осведомен, в Келам нищо не се беше променило. Не беше издадена нова стратегическа заповед, въпреки че положението на отряд „Браво“ съвсем не беше розово.

Състоянието на почвата наоколо също издаваше несериозно отношение. Смачкани фасове, опаковки от бонбони, изобилие от съвсем ясни отпечатъци като онези, които бях забелязал край обезкървеното тяло на журналиста в нивата на стария Кланси. Не бях впечатлен. Армейските рейнджъри са обучавани да не оставят следи. Те трябва да се придвижват по терена като призраци. Особено когато изпълняват мисия със съмнителна законност.

Оттеглих се по-навътре в гората. Прецених позицията си и поех на север, придържайки се на петдесетина метра от последните дървета. Търсех следи от наскоро проправени пътечки в посока оградата на Келам. Не открих такива, но не се изненадах. Тайният вход-изход вероятно се намираше още по на север, дълбоко в резервата, далеч от редовно използвани комуникации.

След още двеста метра описах нов кръг и се върнах към границата на гората. И от тук гледката беше добра, но не толкова към пътя, колкото към откритото поле. Още един превъзходен наблюдателен пункт, отново пуст. Но за разлика от предишния този никога не беше използван. Нямаше фасове, нямаше опаковки от бонбони, нямаше следи от подметки.

Отново се оттеглих в гората. След още един широк кръг излязох на друга удобна точка за наблюдение. Отново нищо. Започнах да се питам дали в охраната на периметъра участва цяла рота. Но да разположиш по-малко хора на петдесеткилометров участък ми се струваше безсмислено. Аз бих разположил повече. Две роти, дори три. Освен това съм скромен в сравнение с Пентагона. Ако ми трябват петстотин души за охрана, значи Пентагонът ще поиска пет хиляди. При всяко нормално планиране тази гора би трябвало да гъмжи от народ. Като Таймс Скуеър. А мен отдавна щяха да са ме гръмнали в гръб.