Лий Чайлд - Аферата

Онзи се подчини. Пистолетът се отдалечи на около шейсет сантиметра от туловището му в моя посока. Направих крачка напред и го взех. Просто го издърпах от ръката му. Толкова внимателно, колкото можете да си представите. Оттеглих се на първоначалната си позиция. Той си свали ръката, а аз си смених ръцете. Уинчестърът премина в лявата, а беретата — в дясната.

Изпуснах въздишка на облекчение и се усмихнах.

Бях пленил трима въоръжени мъже без никакъв изстрел.

Добро постижение.

— Кои сте вие? — попитах аз, но гледах само възрастния мъж.

Той преглътна един-два пъти с огромно усилие, което явно му докара и малко кураж.

— Ние изпълняваме секретна мисия — рече. — Толкова секретна, че цивилните трябва да се държат максимално далеч, ако искат да бъдат живи и здрави.

— Цивилни в какъв смисъл?

— В смисъл, че не са редовен военен персонал.

— А вие сте такъв персонал, така ли?

— Точно така — кимна възрастният мъж.

— Не сте нищо подобно — поклатих глава аз. — Вие сте просто фантазьори, които се правят на военни.

— Изпълняваме оторизирана задача — възпротиви се той.

— От кого?

— От нашия командир.

— А него кой го е оторизирал?

Човекът се изчерви и започна да заеква, напразно опитвайки се да даде смислен отговор. Реших да му помогна, като кръстосах оръжията в ръцете си. Дулото на пистолета се насочи право в гърдите му. Не бях сигурен в изправността му. Никога не се доверявам на оръжие, с което не съм стрелял. Иначе беретата беше удобна и тежеше точно колкото трябва. Бях сигурен, че предпазителят е свален, а и човекът насреща ми изглеждаше достатъчно притеснен. Тоест добре знаеше, че беретата е изправна. Защото беше негова. Увих пръст около спусъка. Той ме видя, но продължи да мълчи.

В този момент се обади русокосият. Онзи, който изглеждаше мек и цивилизован.

— Той се притеснява, защото не знае кой е оторизирал мисията. Затова мълчи.

— Нима е толкова притеснен, че рискува да го гръмна? — попитах аз.

— Никой от нас не знае кой е дал разрешение за тази мисия — каза русокосият. — И не е необходимо да знае.

— Откъде сте?

— Първо вие кажете кой сте.

— Аз съм офицер за специални поръчения от армията на Съединените щати. Което означава, че ви се явявам пряк началник, в случай че вашата мисия действително е оторизирана от военните. Освен това съм по-старши по чин. Ясно ли ви е това?

— Да, сър.

— Откъде сте?

— От Тенеси. Членуваме в организацията „Свободни граждани на Тенеси“.

— Не ми изглеждате много свободни — поклатих глава аз. — В момента повече ми приличате на арестанти.

Не получих отговор.

— Защо сте тук?

— Повикаха ни.

— По какъв повод?

— Имали нужда от нас.

— Колко души се отзоваха?

— Шейсет.

— Двайсет екипа за петдесеткилометров периметър?

— Точно така, сър.

— Какви инструкции получихте?

— Да спираме всеки, който се приближи до базата.

— Защо?

— Защото е крайно време да помогнем на нашата армия. Това е дълг на всеки патриот.

— Защо армията се нуждае от вашата помощ?

— Не ни казаха.

— Правила за действие?

— Да възпрепятстваме всеки нарушител с всички възможни средства.

— Вие ли убихте онова момче тази сутрин?

Настъпи тежко мълчание. Наруши го дребосъкът отдясно.

— Чернокожото момче ли имате предвид? — попита той.

— Мисията ни е абсолютно в рамките на закона — обади се възрастният.

— Да, имам предвид младия афроамериканец — кимнах аз.

Русият хвърли напрегнат поглед първо към единия, после към другия с рязко завъртане на главата.

— Нямаме право да отговаряме на такива въпроси! — отсече той.

— Поне един от вас ще получи такова право — уверих го аз.

— Нашата мисия е оторизирана от най-високо място — обади се възрастният. — Няма по-високо от него. Не ви знам кой сте, господине, но мога да ви уверя, че правите огромна грешка!

— Я млъквай! — срязах го аз.

Русият заби настойчив поглед в лицето на кльощавия и процеди:

— Не казвай нито дума!

— Можеш да говориш свободно — контрирах аз, обръщайки се към дребничкия мъж. — И без това никой няма да повярва на госпожичка като теб, която е тук само за да попълни бройката.

Той се обади в момента, в който насочвах вниманието си обратно към възрастния.

— Аз гръмнах черньото — обяви той.

— Защо?

— Защото поведението му беше агресивно.

— Нищо подобно — поклатих глава аз. — Лично огледах трупа. Куршумът го е улучил в подмишницата, без да нарани самата ръка. Според мен това означава, че момчето е било с вдигнати ръце. Предавало се е.