Лий Чайлд - Аферата

— Предполагам, че и така може да се тълкува — сви рамене дребосъкът.

Отново размених местата на уинчестъра и беретата, насочвайки пистолета в главата му.

— Разкажи какво се случи вчера.

Той ме гледаше, без да мигне. Мишите му очички станаха пресметливи. В крайна сметка стигна до заключението, че няма да натисна спусъка.

— Вчера бяхме доста по на север от това място — обяви той.

— И?

— Тоя сезон нямам празно. Две попадения от два опита.

— Кой използва полевата аптечка?

— Аз — обади се русият. — Беше инцидент. Ние само изпълнявахме заповеди.

— Я повтори — обърнах се към кльощавия аз. — Какво направи, когато видя шестнайсетгодишното момче да вдига ръце?

Вдигнах мерника си сантиметър нагоре, точно в средата на челото му.

— Помислих си, че ми маха — ухили се той.

Натиснах спусъка.

Пистолетът действаше безотказно. Точно както трябваше. Ехото от изстрела се разнесе надалеч през гората. Разлетяха се птици. Празната гилза излетя от затвора, отскочи в близкото дърво и силно ме удари в бедрото. Главата на дребосъка се пръсна като диня и оплиска околните храсталаци с кръв и мозък. Тялото му се свлече вертикално. Костеливият му задник опря в петите, а след това тялото му бавно се превърна в онази безформена торба, която е характерна за хората, внезапно настигнати от насилствена смърт.

Изчаках ехото да заглъхне. Слухът ми постепенно се възстанови. Погледнах в очите двамата оцелели и хладно обявих:

— Вашата така наречена „мисия“ току-що приключи. От този момент нататък смятайте за разпусната организацията, наречена „Свободни граждани на Тенеси“. Тя вече не съществува. Поставям ви задачата да разпространите тази новина. Разполагате с трийсет минути да освободите гората ми от жалкото си присъствие. Всичките петдесет и девет човека, които са ви останали, трябва да напуснат щата в рамките на един час. Не го ли направите, ще пусна срещу вас цяла рота рейнджъри. А сега изчезвайте!

Двамата оцелели останаха неподвижни в продължение на цяла секунда. Бледи, шокирани, вцепенени от ужас. После дойдоха на себе си и побягнаха. Колкото им държат краката. Шумът от тежките им стъпки бързо заглъхна. Доста дълго време гледах след тях, макар да бях сигурен, че никога няма да се върнат. Бяха понесли загуба — нещо, което нито бяха планирали, нито бяха очаквали. Бях убеден, че ще превърнат в мъченик тоя противен тип в краката ми, но това щеше да стане по-късно — когато бъдеха абсолютно сигурни, че няма да споделят съдбата му. Разплисканата кръв и мозък са реалности, но в техния измислен свят нямаше място за подобни неща.

Сложих беретата на предпазител, натиках я в джоба си и я покрих с ризата, която измъкнах от колана си. Обърнах се и поех по обратния път между дърветата. Пак по стария начин — с едното рамо напред, вдигнал уинчестъра вертикално пред себе си.

Елизабет Деверо чакаше точно там, където ме беше оставила: на два метра от края на гората, облегната на колата си. Изскочих съвсем близо до нея. Тя трепна от изненада, но бързо се окопити. Вероятно за да не ме обиди, като покаже учудване от това, че съм успял. Или пък просто за да скрие нервността си. А може би и двете. Целунах я по устните и й подадох уинчестъра.

— Какво стана? — попита тя.

— Някаква гражданска организация от Тенеси — отвърнах. — Шибани аматьори, които си играят на горска полиция. В момента се оттеглят.

— Чух пистолетен изстрел.

— Един от тях се самоуби, обзет от дълбоко разкаяние.

— Имаше ли причини да се разкайва?

— О, повече от достатъчно.

— Кой ги е докарал тук?

— Това е големият въпрос, нали?

Върнах й резервните муниции, които извадих от джобовете си. Тя ме накара сам да ги оставя в багажника. После потеглихме към града. През цялото време беретата притискаше корема и бедрото ми. Прекосихме гетото на Картър Кросинг, пресякохме прелеза и не след дълго спряхме на паркинга пред участъка. Главната база на Деверо. Която означаваше безопасност.

— Иди да изпиеш едно кафе — каза тя. — Няма да се бавя.

— Къде отиваш?

— Да съобщя тъжната новина на мисис Линдзи.

— Няма да ти е лесно.

— Няма.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не — каза тя. — Моментът е деликатен.

Изчаках я да потегли и тръгнах към ресторанта. И към телефона. Набрах кабинета на Стан Лаури, притиснал чашата до гърдите си. Той вдигна веднага.

— Още ли си там? — учудих се аз. — Значи продължаваш да си на работа. Просто не мога да повярвам.