Лий Чайлд - Аферата

Вървях по десния тротоар. Подминах железарията, аптеката, хотела, ресторанта и празния парцел до него. Колата на Деверо не беше на паркинга пред шерифската служба. Липсваха и другите полицейски коли. На тяхно място бяха паркирани два очукани пикапа. Вероятно на диспечерката и на завеждащия приемната. Местни хора, които едва ли членуваха в профсъюз, за да се ползват с някакви привилегии. Отново си помислих за приятеля си Стан Лаури и неговите обяви за работа. Той с положителност се целеше по-високо, защото обстоятелствата го налагаха. Имаше гаджета (не едно), които искаха да ядат.

Стигнах до Т-образното кръстовище и завих надясно. Пътят пред мен се простираше прав и абсолютно пуст. С тесни банкети и дълбоки канавки. Платното се издигаше леко преди прелеза. Отвъд него потъваше в гората, със същите тесни банкети и дълбоки канавки.

От моята страна на прелеза беше спрял някакъв пикап. Голям, грозен, боядисан с мече в тъмен цвят. В кабината седяха двама души, втренчили погледи в мен. Кожени якета, татуировки, дълги мазни коси.

Новите ми познайници от предишната нощ.

Продължих с умерена крачка към тях. Нито бавно, нито бързо. На двайсетина метра от пикапа вече можех да различа лицата им. И те моето.

Този път слязоха. Вратите на пикапа се отвориха едновременно. Двамата бавно заеха позиция пред предната броня. Еднакви на ръст, с еднакво телосложение. Като братовчеди. Високи поне метър и осемдесет и пет, тежащи по стотина килограма. Дълги жилести ръце с тежки пестници. Бяха обути с работни ботуши.

Продължих още малко и спрях на три метра от тях. Достатъчно близо, за да усетя миризмата, която излъчваха. Бира, тютюн, остра пот, мръсни дрехи.

— Пак здрасти, войниче — поздрави ме онзи отдясно.

Очевидно той беше шефът. Беше зад кормилото и при двете ни срещи и проговаряше пръв. Освен ако другият не беше мозъкът, който не си пада по приказките. Което ми се стори малко вероятно.

Не отговорих, разбира се.

— Накъде си тръгнал? — попита шефът.

Премълчах.

— Според мен отиваш в Келам — отговори си сам той. — Този път не води никъде другаде.

Ръката му описа широка дъга и посочи правото шосе, лишено от каквито и да било отклонения. После отново се обърна с лице към мен.

— Снощи каза, че не си от Келам, но ни излъга.

— Може би живея от другата страна на линията — отвърнах.

— Не — поклати глава той. — Ако беше така, отдавна да сме те посетили.

— С каква цел?

— Да ти обясним нещата от живота. Всяко място си иска подходящите хора.

Пристъпи крачка напред, последван от приятеля си. Миризмата стана по-силна.

— Трябва ви една хубава баня, момчета — рекох.

— Къде беше тази сутрин? — попита шефът.

— Не ви трябва да знаете.

— Напротив.

— Слушай какво ти казвам.

— Не си добре дошъл тук.

— Живеем в свободна страна.

— Не и за такива като теб.

После изведнъж млъкна и се загледа някъде зад гърба ми. Най-старият номер в наръчника. Само че този път не блъфираше. До слуха ми долетя боботенето на двигател. Все още далеч от мен. Голяма и тиха кола с широки гуми. Съдейки по изражението на събеседника ми, не беше полицейска. Явно му беше непозната, явно я виждаше за пръв път. И не можеше да си обясни появата й.

Изчаках я да мине покрай нас. Движеше се с висока скорост. Черен линкълн със затъмнени стъкла. Прекоси прелеза и гумите изхлопаха по траверсите. Минута по-късно се превърна в едва забележима точица, после се разтопи в маранята.

Официален гост на Келам. Несъмнено авторитетен и високопоставен. Може би обзет от паника.

— Прибирай се в базата и си стой там, разбрано? — рече шефът.

Не реагирах.

— Но преди това ще ни кажеш с какво се занимаваш и с кого се срещаш. Може би ще отскочим да проверим дали още е жива.

— Не съм от Келам — казах аз.

— Лъжец! — изръмжа той и направи крачка напред.

Поех си дъх, сякаш се готвех да кажа още нещо. После му забих една глава. Право в лицето без предупреждение. Просто се надигнах на пръсти, направих чупка в кръста и челото ми потъна в носа му. Перфектен удар. Премерен, силен, точен. Всички компоненти бяха налице. Плюс изненадата. Никой не очаква удар с глава. Хората не обичат да удрят разни неща с главите си. Може би подчинявайки се на някакъв атавистичен инстинкт. Но точно такъв удар променя правилата на играта, прибавяйки в списъка и солидна доза дивашка свирепост. Внезапният удар с глава е равносилен на появата на пушка с рязана цев в разгара на бой с ножове.