Лий Чайлд - Аферата

— Каква беше прическата й? — попитах.

— Къса — отвърна Деверо. — Със сигурност не е пречила.

Замълчах.

— Наистина ли мислиш, че убийството е станало по този начин? — попита Деверо.

Кимнах и поясних:

— При всеки друг кръвта й не би изтекла напълно. Кожата й нямаше да е бяла като тебешир. Умира, сърцето спира да изпомпва кръв. Което означава, че някаква част от нея ще остане в тялото й. Литър, може би литър и половина. Но провесването с главата надолу довършва работата. Законът за земното притегляне в действие.

— Но въжетата би трябвало да оставят следи — отбеляза тя.

— Какво казва патологът? Нали си получила заключенията му?

— Нямаме патолог, а само местен лекар. Това все пак е постижение, защото доскоро разполагахме само с погребален агент. Не особено голямо постижение…

И в никакъв случай демокрация.

— Трябва да погледнеш сама — рекох.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя.

Върнахме се, за да вземем колата на Деверо, паркирана пред ресторанта. Направихме обратен завой и поехме по главната улица. Подминахме хотела, аптеката и магазинчето за железария, продължавайки към мястото, от което главната улица се превръщаше в обикновен черен път. Къщата на доктора се намираше на около осемстотин метра извън чертите на града. Обикновена, боядисана в бяло дървена постройка, кацнала в средата на голям и разхвърлян двор. На табелата до пощенската кутия в началото на алеята стоеше името Мириам. Беше нова табела с красиво изписани черни букви на бял фон. Значително по-нова от всичко наоколо. Очевидно докторът беше нов в града.

Целият долен етаж беше превърнат в медицинска служба. Най-отпред беше чакалнята, а вътрешните стаи бяха кабинети за прегледи. Мириам беше там, приведен над разпръснати по бюрото книжа. Червендалест мъж, наближаващ шейсет. Макар и нов в града, той приличаше на човек със солиден опит. Поздравът му беше апатичен, а походката бавна и отпусната. Останах с впечатлението, че приема назначението си в Картър Кросинг като предпенсионна дейност, вероятно след натоварена практика в някой от големите градове. Не ми хареса особено. Може би заключението ми беше прибързано, но от опит знаех, че подобни заключения рядко са по-лоши от останалите.

Деверо обясни за какво сме дошли. Докторът стана и ни поведе към едно помещение в задната част на къщата, което някога трябва да е било кухня. Сега беше облицовано с бели плочки, с умивалник и медицински шкафове край стените. В средата му беше монтирана никелирана маса за аутопсии, върху която лежеше труп, осветен от ярки лампи.

Това беше Джанис Мей Чапман. От палеца на крака й висеше картонче с небрежно надраскано име. Беше гола. Деверо я беше нарекла бяла като тебешир, но в момента тялото й изглеждаше синкаворозово, с типичните следи на обезкървяването. Беше висока някъде към метър и седемдесет, а теглото — около петдесет и пет килограма. Слаба, но не мършава. Тъмната й коса беше къса. Гъста, умело подстригана, все още изглеждаща отлично. Пелегрино беше нарекъл Чапман „хубавичка“ и това си личеше от пръв поглед. Страните й бяха хлътнали, но костната й структура беше много добра. Зъбите й бяха бели и равни.

Раната на гърлото беше ужасна. Огромна, зееща, с потъмнели краища. Плътта и мускулната тъкан бяха прерязани, между прекъснатите сухожилия стърчаха празните вени и артерии. Отдолу белееха шийните прешлени, върху един от които личеше дълбок хоризонтален срез.

Ножът трябва да бе голям, остър като бръснач, а ударът — силен, уверен и бърз.

— Искаме да разгледаме китките и глезените — каза Деверо.

Докторът подканящо разпери ръце.

Дамата шериф хвана лявата ръка, а аз — дясната. Костите на китката бяха леки и деликатни, кожата върху тях беше чиста. Следи от протъркване липсваха, но при внимателно вглеждане личаха съвсем леки белези. Петсантиметрово парче от кожата изглеждаше посиняло. Много леко, почти несъществено. Но все пак видимо. Съвсем малко подуто в сравнение с ръката по-нагоре.

Обърнах се към Мириам и попитах:

— Какво мислите за това тук?

— Причината за смъртта е силно обезкървяване поради срязаните сънни артерии — отвърна той. — Плащат ми само за това — да определя причината за смъртта.

— Колко ви плащат?

— Тарифата е уговорена и подписана от предшественика ми.

— Надвишава ли петдесет цента?

— Защо питате?

— Защото вашето заключение струва точно толкова. Причината за смъртта е съвсем очевидна. Аз ви предлагам да си заслужите останалата част от хонорара, като ни помогнете.