Лий Чайлд - Аферата

— Била ли си в базата?

— Разбира се. Навсякъде в нея.

— Аз не съм бил там. Следователно знаеш това, за което само предполагам.

— Имай го предвид — кимна тя. — Пипай внимателно, без да вдигаш пушилка.

— Джанис Мей Чапман не е била изнасилена на онази уличка.

— Защото?

— Защото Пелегрино е открил охлузвания по трупа, причинени от ситни остри камъчета. Но на уличката няма ситен чакъл. Нито някъде около нея. Километри наоколо има само пръст, асфалт или паваж.

— Но на линията чакъл колкото щеш — отбеляза тя.

Уловка. Надяваше се да захапя въдицата.

— Не е точно чакъл — отвърнах. — На линията има по-едри камъни, викат им баластра. Посипани са между двете релси. Гранит. По-голям от чакъла и по-малък от юмрук. Нараняванията от него ще изглеждат другояче. Различни от охлузванията, които причинява чакълът.

— Някои пътища са покрити с чакъл.

Още една уловка.

— Той е друг, овалян в дзифт. Няма нищо общо.

— И тъй?

Последният тест.

Извърти го така, че да изглежда опасно за армията.

— Келам е за елита — рекох. — Последна школа за Седемдесет и пети, който се занимава със специални операции. Огромна територия, разнообразен терен, със сигурност изпълнен с най-различни препятствия. Пясък, за да симулира пустиня. Бетон, за да наподобява замръзналите степи. Фалшиви населени места и всичко останало. Сигурен съм, че там е пълно с чакъл, независимо по какви причини са го докарали.

Деверо отново кимна.

— Имат пътека за бягане, която е застлана с чакъл. Използват я за тестове за издръжливост. Десет обиколки отговарят на десет часа марш на скок по черен път. Курсантите със слаби резултати я заглаждат с гребло всяка сутрин. За наказание. С един куршум два заека.

Замълчах.

— Била е изнасилена в базата — добави Деверо.

— Не е изключено — казах аз.

— Ти си честен човек, Ричър. Син на морски пехотинец.

— Тук морските пехотинци нямат нищо общо. Аз съм офицер от сухопътните войски на Съединените щати. Ние също имаме своите стандарти.

Заех се със закуската си горе-долу в момента, в който Деверо приключи със своята.

— Второто нещо обаче е доста озадачаващо — подхвърли тя. — Все още не мога да си го изясня.

— Наистина ли? — погледнах я аз. Престанах да се храня и се облегнах назад. — Обясни ми.

— Въпросът е следният: как е стигнала до там? Оставила е колата си у дома, но няма как да е вървяла пеша. Главно защото е била на десетсантиметрови токчета, а и тук отдавна не се ходи пеша. В същото време не са я взели от дома й. Съседките й са много наблюдателни, но и двете твърдят, че никой не е спирал отпред. Аз им вярвам. Освен това никой не я е видял да се появява в града в компанията на военен. Нито пък на цивилен. А дори и сама. Няма как да я пропуснат, повярвай ми. Съдържателите на баровете са свикнали да наблюдават пътя. Всички до един. Станало им е навик, може би защото не са сигурни дали утре ще имат какво да ядат. По тази причина появата й на задната уличка е просто необяснима.

Помълчах известно време, после казах:

— Това не е моето второ нещо.

— Така ли?

— Твоите две неща и моите две неща са различни. Което ги прави общо три.

— Какво тогава е твоето второ нещо? — попита Деверо.

— Тя не е била убита на тази уличка.

Привърших закуската си, без да проговоря повече. Пържени филийки с кленов сироп и кафе. Протеини, фибри и въглехидрати. Плюс кофеин, разбира се. Всички основни хранителни групи, с изключение на никотина, от който вече се бях отказал. Оставих приборите и вдигнах глава.

— На практика има само един начин да прережеш нечие гърло. Заставаш зад гърба на жертвата, с едната ръка я дърпаш за косата, а с другата режеш. Или можеш да забиеш пръсти в очите й, или — ако си сигурен в стабилността на ръцете си — да тикнеш длан под брадичката й. Но независимо от вариантите гърлото й трябва да бъде открито, а сухожилията изопнати. После идва ред на острието. Обучаван си да очакваш силна съпротива при срязването, защото в тази област се намират доста твърди жили. Обучаван си още да започнеш среза на два сантиметра преди тях и да го завършиш на още толкова след тях. С оглед да бъдеш абсолютно сигурен.

— Предполагам, че точно това се е случило на онази уличка — кимна Деверо. — Надявам се да е приключило бързо. Преди да е осъзнала какво става с нея.

— Не се е случило на уличката — поклатих глава аз. — Просто няма как.

— Защо?

— Когато го правиш отзад, вероятността да се оплискаш с кръв е по-малка. А при тези операции изтича страшно много кръв, главно от сънните артерии и югуларните вени. Освен това в случая става въпрос за млада и здрава жена, която със сигурност се е борила и съпротивлявала. Кръвното й налягане трябва да е скочило до небето.