Лий Чайлд - Аферата

— Къде е табелата?

— Където я намерих.

— На кого си казал за нея?

— На никого.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Добре — рече Гарбър. — А сега новите ти заповеди. Първо, не давай, повтарям, не давай номера на местните сили на реда! При никакви обстоятелства. Второ, върни се при колата и веднага унищожи въпросната регистрационна табела.

Изпълних първата заповед на Гарбър — не се втурнах веднага към шерифската служба, за да споделя новополучената информация. Втората я игнорирах тотално, като не хукнах веднага към мястото на катастрофата. Останах на масата в ресторанта, отпивах от кафето и разсъждавах. Дори не бях сигурен как може да се унищожи една регистрационна табела. Изгарянето би заличило щатските символи, но не и цифрите, които са релефно щамповани в метала. В крайна сметка стигнах до заключението, че трябва да я сгъна надве, да скоча няколко пъти отгоре й, а след това да я закопая.

Но не го направих. Просто си останах на масата. Прецених, че ако стоя достатъчно дълго пред чаша кафе, тайнствената жена отново ще дойде да ме потърси.

Така и стана. Само след пет минути.

Видях я, преди тя да ме види. Защото гледах към ярко осветената улица, а тя — към сумрачното помещение. Беше с черен панталон и черни кожени обувки. Носеше черна тениска и кожено яке с цвета на стара ръкавица за бейзбол. В ръката й се поклащаше куфарче от същата кожа. Беше стройна, гъвкава и подвижна. Движеше са малко по-бавно от нормалното, както силните хора в добро физическо състояние. Тъмната й коса беше подстригана все така късо, лицето и пъргавите й очи издаваха интелигентността, която вече познавах. Франсис Нили, старши сержант от армията на Съединените щати.

Дълго време бяхме работили заедно — по лесни и трудни случаи, продължителни и кратки разследвания. През 1997 г. тя беше сред моите най-близки приятели, но не бях я виждал повече от година.

Тя огледа помещението. Явно търсеше сервитьорката с надеждата да получи нова информация. После ме видя и се запъти към масата ми. Лицето й не издаваше никаква изненада. Светкавично асимилирала новата информация, Нили беше видимо доволна от своята тактика. Познаваше този щат и този град, знаеше, че пия много кафе, и правилно се беше насочила към оглед на заведенията, предлагащи кафе.

Побутнах с крак съседния стол по примера на Деверо. Нили се настани насреща ми и остави куфарчето на пода до себе си. Без поздрав, без ръкостискане, без целувка по бузата. Всеки, който търсеше контакт с нея, трябваше да е наясно с две неща: въпреки топлината, която излъчваше, тя не понасяше никакви физически контакти. И въпреки доказаните си качества отказваше да стане офицер. Никога не беше давала обяснение за тези странности. Според някои Нили бе изключително умна жена, а според други — просто луда.

— Град-призрак — промърмори тя.

— Затвориха базата — поясних аз.

— Знам. В течение съм. Затварянето на базата е първата им грешка. Все едно си признават вината.

— Говори се, че се опасяват от възникване на напрежение с местните.

— Това рано или късно ще се случи — каза Нили. — Видях улицата, която се намира зад тази. Магазини и кръчми, наредени едни до други, обърнати към базата като оголени зъби. Хищна работа. На нашите сигурно им е писнало да им се хилят насреща.

— Какво друго видя?

— Всичко. Тук съм вече два часа.

— А иначе как си?

— Нямаме време за размяна на любезности.

— Какво ти трябва?

— Нищо. Ти си този, на когото му трябва нещо.

— Какво ми трябва?

— Шибана улика, Ричър. Мисията ти тук е чисто самоубийство. Стан Лаури ми се обади. Много е разтревожен. Поразпитах наоколо. Лаури излезе прав. Изобщо не е трябвало да се залавяш с тая работа.

— Аз съм военен и изпълнявам заповеди — казах.

— И аз съм военна, но избягвам да си пъхам главата в примката.

— Келам е примката. Мънро си рискува главата. Аз съм зад кулисите.

— Не познавам Мънро. Никога не съм го срещала. Дори не бях чувала за него. Но съм готова да се обзаложа, че ще направи това, което му кажат. Тоест ще покрие работата и ще се закълне, че черното е бяло. Ти обаче няма да постъпиш така.

— Една жена е убита — въздъхнах аз. — Няма как да игнорираме този факт.

— Убити са три жени — поправи ме тя.

— И това ли знаеш?

— Казах ти, че вече два часа съм тук. Не обичам да си губя времето.

— Откъде разбра?

— От шерифа. От почитаемата мис Деверо.

— Кога?

— Когато се появи в службата си. Аз вече бях там и питах за теб.