Лий Чайлд - Аферата

Мъжът се строполи като чувал с картофи. Мозъкът съобщи на коленете, че се изключва, и те реагираха по съответния начин — подгънаха се под тежестта на тялото, което рухна на земята. Съдейки по начина, по който главата му се удари в асфалта, беше изпаднал в несвяст още във въздуха. Никакъв опит за смекчаване на удара. Което вероятно означаваше и някоя фрактура на тила, подобна на тази отпред. Носът му моментално започна да се подува, кървейки обилно. Човешкото тяло е уникална машина за самолечение, която не си губи времето.

Другият остана на място, без да помръдва. Мълчаливият мозък на групата. Или подчиненият. Гледаше ме с немигащи очи. Направих голяма крачка наляво и му фраснах една глава. Нещо като двоен блъф. Беше напълно неподготвен. Вероятно очакваше юмрук. Свлече се по абсолютно същия начин. Оставих го да лежи по гръб на банкета на два метра от другия. Отказах се да използвам пикапа им, въпреки че това несъмнено щеше да ми спести време и усилия. Прецених, че няма да издържа на вонята в кабината, и продължих пеша. Стигнах до прелеза, завих наляво и продължих на север.

Слязох от насипа малко по-рано от предишната вечер, следвайки пътя на отломките още от самото начало. По-малките и по-леки парчета бяха пропътували по-късо разстояние, вероятно поради по-слабата инерция. Или по-слабата кинетична енергия. Не знам, може би и по други причини. Но най-напред попаднах на по-дребните късчета стъкло и метал. Бяха паднали на земята преди по-тежките отломки, продължили полета си значително по-дълго.

Колата трябваше да е била доста стара. Сблъсъкът с лекота я беше разцепил, вероятно защото някои части бяха оказали слаба съпротива. Земята беше покрита с люспи ръжда, обелили се от пода на каросерията. Бяха размесени с пръст.

Стара кола, експлоатирана в студени региони, където през зимата използват сол и луга за разчистване на пътищата. Едва ли беше собственост на някой кореняк от Мисисипи. По-скоро бе принадлежала на човек, който постоянно пътува. Шест месеца тук, шест месеца на друго място, с друг климат.

Както става при военнослужещите.

Продължих още малко напред. Отломките бяха разпръснати ветрилообразно, като периметърът им постепенно се разширяваше. Представих си как малкият и лек като перце правоъгълник на регистрационния номер се откъсва от болтовете, полита в нощния въздух, задържа се за миг, а след това започва да пада. И започва да се търкаля в момента, в който докосва земята. Направих опит да преценя къде е станало това. По смачкания корпус липсваха каквито и да било следи от регистрационна табела. Нито в шахтата на вентилатора, нито извън нея. После си спомних вихрушката, причинена от летящия влак, и разширих зоната на търсене. Представих си как малкото торнадо подхваща табелата, подмята я високо във въздуха и я запраща нанякъде, може би дори в обратна посока.

В крайна сметка я открих, все още прикрепена към хромираната броня, която видях предната вечер. Бронята беше прегъната на сантиметър вляво от табелата под остър ъгъл и почти закопана в пръстта. Като копие. Разклатих я, за да я освободя. Номерът висеше на един-единствен черен болт.

Беше от Орегон, с типичната сьомга, изрисувана зад цифрите — рожба на някаква природозащитна инициатива. Стикерът показваше, че колата е преминала редовен технически преглед. Запомних цифрите, а след това зарових бронята обратно в рохкавата пръст. Изправих се и продължих към мястото, където смачканата каросерия беше обгорила дърветата.

На светло бях далеч по-склонен да приема мнението на Пелегрино, че колата е била синя. С лек оттенък на сиво. Като зимно небе. Може би някога бе започнала живота си именно с този цвят, а може би синьото беше леко избеляло с годините. Но, така или иначе, успях да открия едно-две недокоснати от огъня места, които позволяваха по-конкретно заключение. Едното от тях беше във вътрешността на жабката, друго под полуразтопената пластмасова облицовка на една от вратите. И това беше всичко. Абсолютно нищо друго не беше оцеляло. Никакви лични вещи, никакви документи, никакви смачкани хартийки. Разбира се, не можех да разчитам и на запазени косми или тъкани, да не говорим за колани, ремъци или ножове.

Избърсах длани в панталона си и поех обратно в посоката, от която бях дошъл. Двамата бяха изчезнали заедно с пикапа си. Предположих, че пръв се е свестил Мълчаливия мозък. Подчиненият. Него не го ударих толкова силно. Вероятно бе завлякъл приятеля си в кабината и бавно бе потеглил. Доволен, че му се е разминало. Нищо сериозно, само лека контузия. Поне за него. Другият може би щеше да страда от главоболие. В продължение на пет-шест месеца, не повече.