Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

В съзнанието му Бронкс беше място, чиято западналост не носеше особено очарование или пък атмосфера. В унилата градска топография нямаше нищо вдъхновяващо. В стария му квартал животът на хората от различните класи – и на най-незначителните, живуркащи от заплата до заплата, и на най-успелите – не се различаваше особено. Спектърът на постиженията беше доста ограничен.

Кварталът от детството му не беше бедняшки западнал, но отсъствието на нещо крайно лошо като че ли беше най-доброто нещо тук. Гражданската гордост, която съществуваше, се изразяваше в успешното задържане на нежеланите малцинства на разстояние. Безсмисленото, но безопасно статукво се поддържаше старателно.

Сред смесицата от сгради с малки апартаменти, двуетажни семейни къщи и модерни скромни домове – построени хаотично без особена концепция или идея за осигуряване на свободно пространство – имаше само две къщи, които си спомняше, издигащи се и сега сред еднообразното множество; само две, които изглеждаха приятни и подканващи да влезеш вътре. Собственикът на едната беше католически лекар. На другата – католически директор на погребално бюро. И двамата се радваха на успешен бизнес. Кварталът бе населен основно с католици и тук религията все още имаше значение като символ на почтеност, структура за обединяване на хората и критерий при избора на доставчици на всякакъв вид услуги.

Този ограничен начин на мислене, на чувстване, на вземане на решения, като че ли извираше от самата напрегната, претъпкана и безцветна среда и предизвикваше у Гърни незабавното желание да избяга.

Беше изпитал тази нужда веднага щом стана достатъчно голям, за да осъзнае, че Бронкс и светът не са синоними.

Бягство. Думата извика в съзнанието му образ, усещане, емоция от ранните му юношески години. Рядката радост, която изпитваше, когато караше възможно най-бързо своя английски бегач с десет скорости... вятъра в лицето... нежното съскане на гумите по асфалта – почти недоловимото чувство за свобода.

А сега се връщаше обратно тук, през Бронкс, за да се види с Малкълм Кларет.

Беше позволил да бъде въвлечен в това. Любопитното беше, че и предишните му два опита с Кларет бяха започнали по подобен начин. Когато беше на двайсет и четири години и първият му брак се разпадаше – Кайл бе съвсем малък, жена му бе предложила да започнат съвместна терапия. Не смяташе, че ще им помогне да запазят брака си. Вече се беше отказала от него, защото се бе убедила, че Гърни ще се задоволи с нищожната полицейска кариера, която тя смяташе за обида към неговия интелект и за пропиляване на потенциала да спечели повече пари от други области – което, подозираше Гърни, бе натежало повече на везните. От гледна точка на Карън целта на терапията беше да омекоти раздялата, да направи процеса по-поносим и плавен. И в известен смисъл беше станало.

Кларет бе внесъл рационално, проницателно и успокояващо влияние в тази последна фаза от разпадането на брака им, който бе фатално несполучлив от самото начало.

Вторият контакт на Гърни с този мъж бе шест години по-късно, след смъртта на Дани, четиригодишния му син от Мадлин. Реакцията на Гърни в месеците след трагичното събитие – която варираше от тиха агония до вцепенение, но никога не бе изразявана с думи – принуди Мадлин, която изразяваше безграничната си скръб далеч по-открито, да го накара да се подложи на терапия.

Без да таи някаква надежда, но и без съпротива, той се съгласи да посети отново Кларет и ходи три пъти при него. Не смяташе, че тези срещи успяват да разрешат проблема, и след трите посещения спря. Но някои от наблюденията, които Кларет беше направил, се запечатаха в съзнанието му през годините. Едно от качествата на този човек, което Гърни ценеше, бе, че той наистина отговаряше на въпроси, изказваше мнението си свободно и не играеше терапевтични игрички. Не принадлежеше към онова влудяващо племе психиатри, чийто единствен отговор на всеки проблем на пациента, е въпросът: „И как ви кара да се чувствате това?“.

Сега, докато пресичаше малкия мост, който го водеше към изолирания свят на Сити Айлънд – с неговите яхт клубове, кейчета и морски ресторанти, докато си мислеше за Кларет и си представяше как ли се е променила външността му през изминалите години, в съзнанието му внезапно изплува дълбоко погребан спомен.

Спомни си как минава по същия мост с баща си в една лятна събота преди много години – всъщност преди повече от четиридесет години.