Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Нещо друго?

– Очаквам повече информация по въпроса. Изглежда има нещо странно в миналото му, може би произлиза от пътуващо цирково семейство с откачалки, намесва се и някаква грозна история с дом за сираци в Източна Европа, но всичко са само слухове... ще видим. Моят човек трябваше да затвори, има някакви спешни неща за вършене. Предполагам, че възможно най-скоро отново ще се свърже с мен. В момента съм тръгнал към къщата на Бинчър в Купърстаун. Вероятно е пълна загуба на време, но шибанякът не отговаря на обажданията ми, нито на обажданията на Аби, а все трябва да е някъде. Ще ти се обадя отново, когато пристигне информацията от Анкара. Ако има такава, де.

– Последен въпрос, Джак. Магьосника – каква е историята с това име?

– Много просто. Малкото копеленце обича да се фука – да доказва, че може да направи невъзможното. Може би сам си е измислил това име. Точно от любимите ти психопати, нали, Шерлок?

Хардуик не каза „чао“, което не беше голяма изненада, а директно прекъсна връзката. Според Гърни допълнителната информация винаги бе добра идея – обективно погледнато.

Но съществуваше риск и да се изгубиш в нея. Точно сега имаше чувството, че колкото повече открива, толкова по-заплетен става пъзелът.

Карл Спалтър очевидно беше жертва не просто на професионален наемник, а на доста необичаен такъв – за да бъде постигнат желаният резултат, е била направена необичайно висока инвестиция. Все пак, като се има предвид залогът за тримата най-близки до него – жена му, дъщеря му и брат му, високият хонорар щеше да е оправдан. На пръв поглед Джона беше човекът, който най-лесно можеше да се сдобие с толкова пари в брой, но Кей и Алиса вероятно имаха свои скрити ресурси или съюзници, желаещи да инвестират с идеята за огромни бъдещи приходи. После му хрумна още една възможност – възможността да е замесен повече от един от тях . Защо тримата да не са организирали удара едновременно? Защо да не са наистина тримата? Или тримата плюс Мик Клемпър?

Звукът от шляпането на пантофите на Мадлин към вратата на кабинета откъснаха Гърни от размишленията и го върнаха в настоящето.

– Добро утро – каза тя сънливо. – Откога си буден?

– От пет часа.

Мадлин потърка очи и се прозя.

– Искаш ли кафе?

– Разбира се. А ти защо си станала толкова рано?

– Ранна смяна в клиниката. Абсолютно безсмислено ми се струва. Сутрешните смени там са истинско мъртвило.

– Исусе, едва се е съмнало. В колко часа отваря тази клиника?

– Чак към осем. Няма да тръгна веднага. Исках да имам време да пусна кокошките навън за малко, преди да изляза. Харесва ми да ги наблюдавам. Забелязал ли си, че правят всичко заедно.?

– Какво например?

– Всичко. Ако една се отдалечи на няколко метра, за да огледа нещо в тревата, в мига, в който другите я забележат, веднага се втурват натам и се присъединяват към нея. А Хорас следи всички. Ако някоя се отдалечи прекалено много, започва да кукурига. Или се впуска към нея и се опитва да я върне. Хорас е пазачът им. Винаги е нащрек. Когато и трите кокошки са свели глави и подремват, той продължава да се оглежда. Това му е работата.

За минута Гърни се замисли за това.

– Интересно е до какво разнообразие от стратегии за оцеляване е стигнала еволюцията. Очевидно генът, който подкрепя острата бдителност в петела, поражда поведение, което води до по-висока ниво на оцеляване на кокошките, а като следствие петелът с този ген се чифтосва с повече кокошки, което пък допълнително умножава гена на бдителността при следващите поколения.

– Предполагам, че е така – каза Мадлин, прозя се отново и се запъти към кухнята.

Наполовина убеден, че в крайна сметка ще откаже срещата с Малкълм Кларет, Гърни все отлагаше обаждането. После стана 8,15 и той беше принуден да вземе решение – или да тръгне веднага на дългото пътуване за срещата с Кларет в 11 часа, или да вдигне телефона и да му каже, че няма да отиде.

По причини, които не му бяха напълно ясни, в последния момент реши все пак да спази уговорката.

Денят беше започнал да се затопля и обещаваше типична августовска жега и влажност. Гърни свали работната риза с дълги ръкави, която носеше – сутрин в планината беше хладно, облече лека блуза с якичка и чифт памучни панталони, обръсна се, среса се, взе ключовете за колата и портфейла си и около десет минути, след като беше взел решението, вече беше на път.

Кабинетът на Кларет се помещаваше в дома му в Сити Айлънд, малък придатък на Бронкс в Лонг Айлънд. Пътуването от Уолнът Кросинг до Бронкс, най-северния квартал на Ню Йорк Сити, отнемаше около два часа и половина. Веднъж стигнал там, за да се добере до Сити Айлънд, човек трябваше да мине по ширината на целия квартал, от запад на изток – пътуване, което Гърни никога не можеше да направи, без да изпита неприятната емоция от спомена за детството си тук.