Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

По протежението на моста, на пешеходната алея, на равни интервали един от друг имаше мъже, мятащи въдици във водата отдолу – мъже без ризи, загорели и потни от августовското слънце. Чуваше развиването на макарите, докато кордите се изстрелваха напред и големите куки с примамки и тежести политаха в дъга над водата. Слънцето проблясваше тук-там – по вълните, по перилата от ковано желязо, по хромираните брони на минаващите коли. Мъжете бяха сериозни, съсредоточени в заниманието си, наместваха пръчките, навиваха кордата и наблюдаваха водната повърхност. На Гърни му приличаха на създания от друг свят, напълно загадъчни и недостижими. Баща му никога не ходеше без риза, не беше загорял, никога не се събираше с толкова други мъже, не се ангажираше в някаква групова дейност. В това отношение той не беше човек на природата и определено не беше рибар.

Въпреки че на шест или седем години не можеше да го формулира по този начин, Гърни осъзнаваше какъв е проблемът – когато правеха тази петкилометрова съботна разходка от апартамента в Бронкс до моста на Сити Айлънд, той не изпитваше чувството, че баща му изобщо е нещо . Дори на тези съвместни разходки баща му беше хладна енигма, мълчалив, спокоен и потаен мъж без изявени интереси – мъж, който никога не говореше за миналото си, нито разкриваше някакви планове за бъдещето.

Докато паркираше на тясната сенчеста страна на улицата пред обшитата с дъски къща на Малкълм Кларет, Гърни се почувства така, както се чувстваше винаги когато мислеше за баща си – празен и самотен. Опита се да пренебрегне тези емоции и пристъпи към входната врата.

Очакваше Кларет да изглежда по-стар, може би с още по-посивяла коса или дори оплешивял, в сравнение с образа, който имаше в главата си отпреди двайсет години. Но не беше готов за смалената физика – за свиването във височина, ширина и тегло – на човека, който го посрещна в немебелираното преддверие. Само очите отначало му се сториха същите – топли сини очи със спокоен, немигащ поглед. И топлата усмивка – и тя беше същата. Тези два отличителни белега на мъдрото и умиротворяващо присъствие на Кларет изглеждаха дори по-задълбочени, по-ясно изразени от изминалите години.

– Влизай, Дейвид!

Крехкият мъж махна с ръка към същия офис, който Гърни бе посещавал преди време – пространство, което създаваше впечатлението, че някога е било, заедно с преддверието, затворена лятна веранда.

Гърни влезе и се огледа, внезапно смаян от това колко познато му е всичко в тази малка стая. Кафявото кожено кресло на Кларет имаше по-малко белези на остаряване от собственика си и беше в същото положение, в която го помнеше – с лице срещу други две по-малки кресла, които като че ли бяха претапицирани. В средата на оформения от креслата триъгълник беше поставена ниска масичка.

Мъжете се настаниха на същите места, които бяха заемали по време на разговорите си след смъртта на Дани, като Кларет се отпусна на своето място с видимо затруднение.

– Да минем направо към въпроса – каза той директно, но с мек глас, пропускайки всякакви любезни разговори и разтакавания. – Ще ти кажа какво ми каза Мадлин. После ти ще ми кажеш кое е вярно според теб. Съгласен ли си?

– Да, добре.

– Тя ми каза, че през последните две години три пъти си попадал в ситуации, в които е можело лесно да бъдеш убит. Направил си го съзнателно. И в трите ситуации краят е бил един и същ – срещу теб е било насочено оръжие. В единия случай си бил прострелян многократно и си изпаднал в кома. Тя смята, че вероятно и преди си поемал множество подобни рискове, без да й казваш. Знае, че полицейската работа е опасна, но мисли, че по някакви свои причини ти всъщност с радост посрещаш подобни опасности.

Млъкна, вероятно за да види реакцията на Гърни или да изчака отговор.

Гърни се взираше в ниската масичка между тях и в многобройните следи от изтъркване, които предполагаха, че доста клиенти са я използвали като опора за краката си.

– Нещо друго?

– Не го каза, но звучеше объркана и изплашена.

– Изплашена?

– Мисли, че искаш да бъдеш убит.

Гърни поклати глава.

– Във всяка от тези ситуации, за които говори, направих всичко възможно, за да остана жив. Жив съм. Това не е ли доказателство от първо лице, че имам желание да оцелея?

Сините очи на Кларет сякаш виждаха през него.

Гърни продължи.

– Във всяка опасна ситуация полагам максимално усилие...

Кларет го прекъсна, почти шепнейки:

– Когато си в нея.