Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Разбира се, твоят подход е егоцентрична и тесногръда делюзия.

Гърни мигна.

– Каква делюзия?

– Пренебрегваш всичко, което е важно.

– Като?

Кларет се накани да отговори, после спря, затвори очи и започна да диша с бавни дълги вдишвания. Когато постави внимателно ръце на коленете си, стана очевидно колко силно треперят.

– Малкълм?

Дясната ръка на терапевта се повдигна леко от коленете му с жест, който явно целеше да предизвика успокоение. Минута или две по-късно очите му се отвориха. Гласът му бе едва доловим шепот.

– Съжалявам за това. Лечението ми определено не е най-съвършеното.

– Какво ти има? Какво...

– Гаден рак.

– Лечим ли е?

Кларет тихичко се разсмя.

– На теория, да. Реално – не.

Гърни остана мълчалив.

– А реалността е пространството, в което живеем. Докато умрем.

– Боли ли те?

– Бих го нарекъл периодично неудобство – отвърна той. Изглежда му беше забавно. – Чудиш се колко дълго още ще живея. Отговорът е месец, може би два. Ще почакаме и ще видим.

Гърни се опита да каже нещо подходящо за случай като този.

– Божичко, Малкълм, съжалявам...

– Благодаря ти. Сега, тъй като времето ни е ограничено – твоето, както и моето, – нека поговорим за пространството, в което живеем.

– Моля?

– Реалността. Мястото, където трябва да живеем, за да сме живи. Кажи ми нещо. За Дани. Имаше ли някакво специално име за него?

За миг Гърни беше стреснат от въпроса.

– Какво имаш предвид под специално име?

– Друго, не истинското му име. Някакво галено, име, с което си го наричал, когато си го слагал в леглото или си го държал в скута си, или когато си го гушкал?

Гърни се накани да каже „не“, когато нещо изплува в съзнанието му, нещо, за което не бе мислил от години. Споменът нахлу с ослепителна болка. Прокашля се.

– Малкото ми мече.

– Защо го наричаше така?

– Имаше едно особено изражение... особено когато беше тъжен за нещо... което по някаква причина ми приличаше на мече. Не съм сигурен защо.

– И го прегръщаше?

– Да.

– Защото го обичаше.

– Да.

– И той също те обичаше.

– Предполагам. Да.

– Искаше ли той да умре?

– Разбира се, че не.

– Той дали е искал ти да умреш?

– Не.

– Дали Мадлин иска да умреш?

– Не.

– А Кайл?

– Не.

Кларет погледна Гърни в очите, сякаш преди да продължи, искаше да прецени дали той може да го разбере.

– Всички, които обичаш, искат да живееш.

– Предполагам, че е така.

– Значи твоята обсесивна нужда да изкупиш смъртта на Дани, да се справиш с вината си, като се излагаш на риск да бъдеш убит... е ужасно егоистична, нали?

– Така ли? – Собственият глас на Гърни му прозвуча безжизнено, някак откъснат от него самия, като че говореше друг човек.

– Ти си единственият, на когото това му се струва оправдано и смислено.

– Смъртта на Дани беше по моя вина.

– И по вина на пияния шофьор, който го е бутнал. И по негова собствена вина, защото е слязъл от тротоара на улицата, което ти вероятно си го предупредил да не прави хиляди пъти. И по вина на гълъба, и на улицата, и на алкохола, и на колата, и на всяко минало събитие, което е събрало всички тези фактори заедно в точно този конкретен момент. Кой си ти да си мислиш, че си отговорен за всичко това?

Кларет млъкна, задъхвайки се, като явно се опитваше да събере сили. После заговори с по-силен глас.

– Арогантността ти е възмутителна. Неуважението ти към хората, които те обичат, е възмутително. Чуй ме, Дейвид! Не бива да нараняваш хората, които те обичат. Ако най-големият ти грях е била липсата на внимание, тогава внимавай сега . Имаш жена. Какво право имаш да рискуваш живота на съпруга й? Имаш син. Какво право имаш на рискуваш живота на баща му?

Емоционалната енергия, която вложи в тази кратка реч, го изтощи.

Гърни остана неподвижен, безмълвен, празен, очакващ. Стаята край него се смали. Ушите му бучаха.

Кларет се усмихна, гласът му вече бе по-мек и тази мекота предаваше още по-голяма убедителност, убедителността на умиращия.

– Чуй ме, Дейвид. Нищо не е по-важно в живота от любовта. Нищо, освен любовта.

Гърни не помнеше как точно е напуснал Сити Айлънд, как е минал през Бронкс и как е пресякъл моста „Джордж Вашингтон“. Дойде на себе си чак когато подкара на север по Палисейд паркуей. Заедно с възстановяването на равновесието си осъзна, че няма достатъчно гориво, за да стигне до Уолнът Кросинг.

Двайсет минути по-късно седеше на паркинга на голяма бензиностанция със закусвалня, където можеше да зареди и колата, и себе си.