Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Гласът му секна.

Гърни не каза нищо.

Хардуик се закашля, после попита:

– Тук ли си още?

– Тук съм. Мисля си за твоя коментар за предупреждението. – Умълча се за миг. – Бих казал, че прекъсването на тока и телефона у вас беше предупреждение. Но това... тази история с Бинчър.... струва ми нещо много повече. Като война. В която на воюващия не му пука колко ще бъдат страничните жертви.

– Съгласен съм. Малкият шибаняк обича унищоженията. А и пожарът като че ли е повтарящ се мотив.

Гърни намали, отби в тревисто островче, гледащо към водохранилището, изключи двигателя и отвори прозорците на колата си.

– Какво имаш предвид? Какво ти казаха от Интерпол?

– Може би много, може би недостатъчно. Трудно е да се каже. Работата е там, че информацията, която са сглобили от базата с данни, може да се отнася за един и същи човек. Но може и да не е така. По-новите неща, от последните близо десет години, вероятно са точни – поне повечето. Но преди това – преди десет години... Там нещата са несигурни. И много по-странни.

Гърни се запита какво по-странно може да има от това да забиваш пирони в нечий мозък.

Хадуик обясни.

– Приятелят ми в Анкара реши да ми се обади по телефона, вместо да пише имейл, така че си водех записки. Информацията се свежда до две кратки историйки. Зависи как ги възприемеш, може да ти се сторят свързани или пък напълно отделни. Те са доста стари и започват със събраните през последното десетилетие материали за убиеца, известен като Петрос Паникос. Готов ли си?

– Целият съм в слух, Джак.

– Името Паникос ни отвежда до събитие отпреди двайсет и пет години в селцето Ликонос в Южна Гърция. Там имало семейство Паникос, което притежавало магазинче за сувенири. Имали четирима сина, като се твърди, че най-малкият бил осиновен. Магазинчето било унищожено при пожар, заедно с родителите и три от момчетата. Четвъртият син, осиновеният, изчезнал. Подозирали, че пожарът е умишлен, но не било доказано. Не са намерени никакви документи за осиновяване или свидетелство за раждане на липсващия син. Семейството било много затворено, нямали близки родственици и в селото дори имало колебания за името на осиновеното момче. Но – чуй само това – хората споменавали две имена: Перо и Петрос.

– Колко голям е бил?

– Никой не знае със сигурност. Според старо досие за разследването на пожара възрастта му по това време е била между дванайсет и шестнайсет години.

– И няма информация за рожденото му име или откъде изобщо се е появил?

– Нищо официално. Все пак в досието има твърдение на местния свещеник, който смятал, че детето е дошло от българско сиропиталище.

– Защо е смятал така?

– В досието няма данни някой да си е правил труда да попита. Но свещеникът е дал името на сиропиталището.

Гърни се изсмя. Избликът нямаше нищо общо с хумора. Ако трябваше да обясни, би го нарекъл излишък на енергия. Имаше нещо в процеса на издирване, в придвижването от една информация към друга, в камъните, по които минаваха през потока, което зареждаше мозъчните му клетки.

– И предполагам, че следата до сиропиталището ни е довела до друго значимо събитие?

– Всъщност ни отвежда до сиропиталище от мрачната комунистическа епоха, за което няма никакви сведения. Познай защо?

– Още един палеж?

– Аха. Така че всичко, което знаем за обитателите му по време на пожара, в който са умрели повечето от тях, идва от тъничко старо полицейско досие; всъщност от един-единствен разпит в това досие – на една медицинска сестра от персонала, която оцеляла. Между другото много лесно са установили, че е умишлен палеж. Освен че и четирите сгради на сиропиталището са пламнали едновременно, освен че и в четирите са намерени туби с бензин, се добавя и фактът, че външните врати са били затворени с дървени клинове.

– Което означава, че целта е била масово убийство. Но звучи така, сякаш пожарът е краят на историята. Как е започнала?

– Според думите на медицинската сестра няколко години преди пожара една зимна сутрин буквално на стълбите на сиропиталището открили странно малко дете. В началото помислили, че е нямо и неграмотно. Но после открили, че говори свободно не само български, но и руски, немски и английски. Тази сестра решила, че е някакъв идиот савант с дарба да учи езици – толкова бил добър. Затова му дала елементарни учебници, граматика и за две години хлапето научило френски, турски и бог знае още колко езика.

– Детето някога казало ли е откъде е дошло?