Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Твърдяло, че има пълна амнезия – не помнело нищо преди пристигането си там. Единствената връзка с миналото му бил постоянно повтарящ се кошмар. Нещо, което включвало карнавал и клоун. Накрая се принудили да го сложат в отделна стая, далеч от другите деца, защото често се будел, пищейки. По някаква причина – може би заради клоуна в сънищата – сестрата стигнала до извода, че майка му е била част от някакъв откачен пътуващ цирк.

– Звучи като доста необикновено дете. Нещо особено да е станало преди пожара?

– О, да. Доста особено – отвърна Хардуик и направи драматична пауза – един от навиците, с които Гърни беше свикнал.

– Ще ми кажеш ли какъв точно?

– Няколко деца си направили шега с него, нещо, свързано с кошмарите му.

Още една пауза.

– Джак, за бога...

– Изчезнали.

– Децата, които се пошегували?

– Да. Изчезнали от лицето на земята. Същото станало и с един от наставниците в дома, който не повярвал на историята с амнезията и постоянно го тормозел за нея. Изчезнал. Никаква следа.

– Нещо друго?

– Още странни простотии. Никой не можел да каже на колко години е, защото през двете години, в които бил там, изобщо не пораснал, не се променил, не изглеждал и седмица по-голям от деня, в който се появил на входната врата.

– Като Питър Пан.

– Именно.

– Дали е получил този прякор в сиропиталището?

– В българското досие не се споменава нищо подобно.

Гърни отново премисли набързо цялата история.

– Нещо ми се губи. Откъде знаем, че това дете е същото, което семейство Паникос е осиновило?

– Не знаем със сигурност. Сестрата казала, че е било осиновено от гръцко семейство, но не знаела името им. Това било в правомощията на друго министерство. Но в деня, в който момчето заминало с новите си родители, домът изгорял и почти всички други негови обитатели била хванати в капан и умрели.

Гърни не каза нищо.

– Какво мислиш, Шерлок?

– Мисля, че някой е платил сто бона, за да насочи това малко чудовище срещу Карл Спалтър.

– И срещу Мери Спалтър, Гас Гурикос и Лекс Бинчър – добави Хардуик.

– Питър Пан – измърмори Гърни. – Хлапето, което никога не пораства.

– Доста мъдро, майсторе, но докъде ни води всичко това?

– Бих казал в средата на нищото, хвърля ни във водовъртежа на тоталния хаос. Имаме няколко пикантни истории, но не знаем почти нищо. Търсим професионален наемен убиец, който би могъл да се казва Петрос Паникос или Питър Пан, или по някакъв друг начин. Рождено име – неизвестно. Име по паспорт – неизвестно. Дата на раждане – неизвестна. Националност – неизвестна. Рождени родители – неизвестни. Настоящ адрес – неизвестен. Арести и присъди – неизвестни. Всъщност всичко, което би могло да ни заведе при него, е неизвестно.

– Няма как да не се съглася с теб. И сега какво?

– Свържи се отново с твоя приятел в Интерпол и измоли всички трохички, които може да са останали между страниците на досието. Особено нещо повече за семейство Паникос, съседите им, някой в селото, който може да знае някаква информация за малкия Петрос, или както там, по дяволите, са го нарекли – всичко, което може да ни даде идея, за която да се захванем. Името на който и да е, с когото можем да поговорим за...

– Мамка му, човече, било е преди двайсет и пет години. Никой няма да си спомня нищо, дори да намерим такива хора. Бъди реалист.

– Вероятно си прав. Но все пак се свържи с твоя човек. Може пък и да изскочи нещо от това.

След края на разговора Гърни остана така, с отворен бележник в скута, вперил поглед над водното хранилище пред него. Нивото на водата беше паднало и разкриваше каменисти склонове, простиращи се оттам, където вълните стигаха до брега, до линията на дърветата. Камъните бяха покрити с боклуци и дървесина. През малък процеп сред дълбоките следобедни сенки два криви клона се поклащаха от водната повърхност към склона по начин, който пробуди стресиращия спомен за една сцена от първия му случай с убийство като новобранец – тялото на голо дете, блъскащо се в каменистия бряг на река Хъдсън. Не беше спомен, към който искаше да се връща.

Взе бележника, в който бе записал повечето от нещата, споменати от Хардуик, и ги прегледа още веднъж.

Беше ядосан на себе си. Ядосваше си се, че изобщо бе позволил да бъде въвлечен в този случай. Ядосваше се, че не беше постигнал никакъв значителен напредък. Ядосваше се от липсата на официални сведения. Ядосваше се от всички въпросителни.

Реши, че се нуждае от още кафе. Запали двигателя и тъкмо се канеше да потегли през Барливил, когато Хардуик звънна отново. Гласът му звучеше още по-потресено.