Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Като по някакъв сигнал, който Гърни не видя на записа, опечалените започнаха да излизат от паркираните една зад друга коли, образуващи редица зад катафалката. Увити в зимни палта и шапки, те се отправиха към двата реда столове край гроба, като постепенно заеха почти всички шестнайсет места – без две. Двете свободни места бяха от двете страни на братовчедките тризначки на Мери Спалтър.

Високият мъж в черно палто, който вероятно бе директорът на погребалната агенция, застана зад настанилите се опечалени. Шестимата носачи наместиха внимателно ковчега и застанаха един до друг до него. Полет Пърли стоеше няколко крачки встрани зад последния от тях.

Вниманието на Гърни беше насочено към мъжа в края на първия ред. Неподозиращата бъдещето си жертва.

Часовникът в дъното на екрана показваше, че в „Уилоу рест“ е 10,19 сутринта. Което означаваше, че в онзи момент на Карл Спалтър му остава само минута нормален живот. Една минута от живота, какъвто го е познавал.

Погледът на Гърни се местеше между Карл и часовника. Изпълни го болезнено силно чувство за неизбежното отлитане на времето и на живота.

Оставаше само половин минута, преди един „220 Суифт“ – най-бързият куршум, дело на най-съвременната технология в света – да прониже лявото слепоочие на този мъж, да се пръсне в мозъка му и да сложи край на бъдещето, което той си бе представял.

В своята дълга кариера в нюйоркската полиция Гърни бе гледал много записи – включително кадри на измами, побоища, обири, убийства – от охранителни камери на бензиностанции, магазини за алкохол, хранителни магазини, перални, банкомати.

Но този запис беше различен.

Човешката история на това семейство със сложни и обтегнати отношения беше много по-дълбока. Емоционалната атмосфера беше пулсиращо жива. Спокойният външен вид на сцената – седналите участници, внушението за събиране като за семеен портрет – не приличаше на гледките, които обикновено присъстваха на записите от местопрестъпления. А и Гърни знаеше за човека, който щеше да бъде застрелян само след няколко секунди, повече, отколкото бе знаел за другите жертви на престъпленията, които бе разследвал.

После моментът настъпи.

Гърни се приведе към екрана на компютъра, буквално застана на ръба на стола си.

Карл Спалтър се изправи и тръгна към подиума, който бе поставен в отдалечения край на отворения гроб. Направи крачка натам, като мина точно пред Алиса. После, тъкмо когато се канеше да направи втора, залитна напред – като че ли се бе препънал – и се понесе по цялата дължина на първия ред. Просна се на земята по лице и остана безжизнен в побелялата от снега трева между ковчега на майка си и стола на брат си.

Джона и Алиса скочиха на крака първи, последвани от две от дамите от „Силата на възрастта“ от втория ред. Носачите притичаха иззад столовете. Полет се спусна към Карл, падна на колене и се приведе над него. След това бе трудно да се определи какво точно ставаше, защото около падналия мъж се струпаха още хора.

През следващите минути се видя как поне трима души започват припряно да се обаждат по телефоните си.

Гърни забеляза, че Карл бе прострелян, както пишеше и в доклада за инцидента, точно в 10,20. Първа на мястото дойде колата на местната полиция от Лонг Фолс, малко след това и кола на щатската полиция. В 10,42 пристигна спешната помощ. Линейката паркира директно пред основното действие, разиграващо се на „сцената“, и така препречи гледката на камерата. Останалата част от записа бе безполезна за Гърни. Дори първата немаркирана кола – с която вероятно бе пристигнал Клемпър, не се виждаше добре, защото паркира от другата страна на линейката.

Гърни прегледа набързо другата част от записа, като спираше на различни места, но не намери никакви важни допълнителни данни, затова го спря и се облегна назад, за да обмисли видяното.

Освен неподходящо паркираната линейка имаше и друг проблем с този материал. Въпреки високото качество на записа, въпреки невероятните лещи за приближение на камерата и автоматичното отчитане на времето, може би заради разстоянието до мястото, на което се разиграваше действието, и до самия обект на престъплението, визуалният продукт, т.е. записът, определено бе ограничен в много отношения.

Макар да разбираше какво е видял, Гърни осъзнаваше, че част от това негово разбиране се дължи на факта, че преди това му бяха казани много неща за станалото. Той отдавна бе възприел един важен когнитивен принцип: Ние не мислим това, което си мислим, защото виждаме това, което виждаме. Виждаме това, което виждаме, защото мислим това, което мислим. Предварителните нагласи могат лесно да замъглят възприятията на очите ни и дори могат да ни накарат да виждаме неща, които не съществуват.