Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Кога е станало?

– Днес следобед. Когато се прибрах у дома, ги пуснах от плевнята, за да подишат малко свеж въздух. Беше такъв прекрасен ден. Носех със себе си царевични зърна, така че те ме последваха до къщата. Бяха точно тук. Тичаха наоколо. Кълваха земята. Влязох в къщата за... нещо, дори не помня какво. Аз само... – Млъкна за миг, поклащайки глава. – Беше само на четири месеца. Тъкмо се научи да кукурига. Изглеждаше толкова горд. Бедният малък Хорас. Брус ни предупреди... предупреди ни... какво може да се случи.

– Погребала ли си го?

– Да – кимна Мадлин, протегна ръка и поглади пръстта до камъните. – Не можех да позволя малкото му телце да лежи тук просто така. – Подсмръкна, после се прокашля. – Сигурно се е опитвал да защити кокошките от невестулката. Не мислиш ли?

Гърни нямаше представа какво мисли.

– Сигурно.

Мадлин потупа пръстта още няколко пъти, после се надигна от тревата и двамата се прибраха в къщата. Слънцето вече бе започнало да се скрива зад западния хребет. Склонът на отсрещния хълм бе окъпан в ръждивозлатистата светлина на залеза, която винаги траеше само минута или две.

Беше странна вечер. След като хапнаха мълчаливо и кратко от това, което беше останало от предишния ден, Мадлин се настани в едно от креслата до голямата празна камина в далечния край на дневната, разсеяно държейки в ръце една от вечните си плетки, които никога не довършваше.

Гърни я попита дали иска да включи лампата, поставена на пода зад нея. Тя поклати глава почти незабележимо. Докато се канеше да я попита дали е променила намерението си за гостуването във фермата на Уинклър, Мадлин го изпревари и го попита как е минала сутрешната му среща с Малкълм Кларет.

Тази сутрин ли беше?

Толкова много неща се бяха случили, че пътуването му до Бронкс му се струваше като нещо, станало преди седмица. Трудно му беше да се съсредоточи, да се върне към реалността на деня. Започна с първото, което се сети.

– Когато уговаряхте срещата, Малкълм каза ли ти, че умира?

– Умира ли?

– Да. Има рак в краен стадий.

– И той все още... О, господи...

– Какво?

– Не ми го каза, поне не директно, но... Помня, че каза, че трябва да насрочим срещата много скоро. Просто предположих, че има някакви уговорени вече ангажименти и... О, господи! Как е той?

– Общо взето си е същият. Искам да кажа, изглежда остарял, много отслабнал. Но той е... с много, много... ясна мисъл.

И двамата се умълчаха.

Мадлин проговори първа.

– За това ли говорихте? За болестта му?

– О, не, изобщо не говорихме за това. Всъщност той я спомена съвсем накрая. Говорихме основно за... мен... и за теб.

– Беше ли полезно?

– Така мисля.

– Все още ли се сърдиш, че уредих тази среща, без да те питам?

– Не. Имаше добър ефект...

Поне се надяваше, че е така. Все още му беше трудно да определи какъв точно е ефектът от думите на терапевта върху него.

След кратко мълчание Мадлин се усмихна нежно и кимна:

– Добре.

Дълго време не казаха нищо повече и Гърни се запита дали да не повдигне темата за Уинклър. Все още бе твърдо решен да изпрати Мадлин някъде далеч от къщата. Но реши, че със сигурност ще има достатъчно време да ги обсъдят на сутринта.

Тя си легна още в осем.

Малко по-късно Гърни я последва.

Не че се чувстваше изморен. Всъщност му бе трудно да определи какво точно изпитваше. Денят беше объркващ и натоварващ. Всичко беше започнало с дълбоко интуитивното послание на Кларет и въздействието му върху него. Добавиха се хаотичните спомени от детството в Бронкс, после ескалиращите новини за ужасите в Купърстаун, за които му разказа Хардуик, и накрая – болката на Мадлин от смъртта на петела, която, подозираше той, подсъзнателно й напомняше за друга загуба.

Отиде в спалнята, съблече дрехите си и се пъхна в леглото до нея. Прегърна я нежно, защото не знаеше по какъв друг подходящ начин да изрази своите чувства.

Гърни се събуди с тежък емоционален махмурлук.

Разкъсван между размислите и унеса, сънят му беше прекалено неспокоен и лек, за да изпълни жизненоважната си функция и да разтовари напрегнатите преживявания на изминалия ден в подредените шкафчета на паметта му.

Голяма част от вчерашните вълнения не го бяха напуснали и все още ангажираха напълно съзнанието му, пречеха му да се фокусира върху настоящия момент. Едва след като си взе душ, облече се, направи си кафе и се присъедини към Мадлин на масата за закуска, забеляза колко ясен и безоблачен е денят.