Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Тя очевидно полагаше усилия да остане спокойна.

– Защото убиецът вече те е набелязал?

– Възможно е.

Гласът й започна да потрепва.

– Заради онова отвратително предаване „Криминален конфликт“. Бинчър използва името ти и те свърза с Хардуик. Онзи идиот Брайън Борк предизвика проблема. Значи той трябва да го оправи. Трябва да обяви, че вече не се занимаваш със случая. Че си се оттеглил.

– Не мисля, че това ще промени нещо в този момент.

– Какво искаш да кажеш? Че отново – за пореден път – успя да застанеш на прицела на някакъв смахнат лунатик? Че няма какво да се направи, освен да чакаме да се случи някакъв фатален сблъсък?

– Не, опитвам се да го избегна, като го заловя, преди той да стигне до мен.

– Как?

– Ще намеря всякаква възможна информация за него. Така ще мога да предвидя действията му по-добре, отколкото той би предвидил моите.

– Това е схемата, нали? Ти и той.

– Моля?

– Ти и той. Един срещу друг. Това е същото състезание на живот и смърт, в което винаги се озоваваш. Причината, поради която исках да се видиш с Малкълм.

Той изтръпна.

– Този път не е същото. Не съм сам. Има хора, които ме подкрепят и работят с мен.

– О, наистина ли? Кои са? Джак Хардуик, който те въвлече в тази каша? Щатската полиция, за която твоето разследване е незначително? Това ли са твоите приятели и съюзници? – Мадлин поклати глава, но движението приличаше повече на потръпване. – Дори целият свят да иска да ти помогне, това няма да има никакво значение. Пак ще си само ти срещу него . Винаги всичко се свежда до това. Като в добрите стари уестърни. Сякаш живееш в „Точно по пладне“ 1.

Той не каза нищо.

Мадлин отново се отпусна назад в стола, продължавайки да го гледа. Постепенно изражението й се промени, сякаш внезапно бе получила прозрение.

– Току-що осъзнах нещо.

– Какво?

– Ти никога не си работил за нюйоркската полиция, нали? Никога не си се възприемал като неин служител, като работен инструмент на отдела. За теб отделът е бил твой инструмент, нещо, което си използвал според собствените си условия, ако и когато си имал нужда от него за своите цели.

– Моите цели бяха техните цели. Да хвана лошите момчета. Да намеря доказателства. Да ги хвърля в затвора.

Тя продължи, сякаш Дейв изобщо не се е обаждал.

– За теб отделът е бил просто подкрепление. Истинската надпревара винаги е била между теб и лошия. Ти и лошият тип , на конете, изправени пред последното си изпитание. Понякога си се възползвал от предимството да имаш ресурсите на отдела, понякога – не. Но за теб това винаги е било твоята битка, твоето призвание.

Гърни я слушаше. Може би беше права. Може би подходът му бе прекалено ограничен, прекалено концентриран единствено в неговата собствена гледна точка. Това може и да беше проблем, а може и да не беше. Може би беше просто естествен продукт на химическия състав на мозъка му, нещо, върху което никога не бе имал контрол. Но каквото и да беше, не желаеше този разговор да продължава. Внезапно цялата тема му се стори ужасно изтощителна.

Не беше сигурен какво да предприеме.

Но трябваше да предприеме нещо. Дори да се окаже без резултат.

Реши да се обади на Адонис Ангелидис.

1„Точно по пладне“ – уестърн от 1952 г. с Гари Купър и Грейс Кели. – б. пр.

Гърни звънна на номера, който му бе дал Ангелидис, и той отговори веднага. Краткото описание на развоя на събитията и споменаването, че могат да си помогнат взаимно, доведе до уговорка за среща след два часа в „Егейска одисея“.

Не искаше да тръгва, преди да се увери, че Мадлин е готова да замине за фермата на Уинклър в Бък Ридж, затова си отдъхна, като я завари в спалнята да опакова багажа си в голяма спортна чанта.

Докато пъхаше чифт чорапи в едни обувки, Мадлин каза:

– Кокошките имат достатъчно храна и много вода, така че няма да се занимаваш с тях. Но може би сутрин ще е добре да им даваш по малко накълцани ягоди.

– Разбира се – отвърна той разсеяно, без да чуе истински молбата й. Колебаеше се за цялата тази история с помощта й за Уинклър на панаира. Намираше я едновременно за дразнеща и за проява на добър късмет.

Дразнеща, защото никога не бе харесвал особено Уинклър, а сега ги харесваше още по-малко – бяха уговорили Мадлин да прекара цяла седмица, помагайки за проклетите им животни безплатно, за да си улеснят живота. От друга страна, беше добър късмет, защото така й осигуряваха безопасно място точно когато беше наложително. А и разбира се, тя се радваше на работата с животни. Просто обичаше да помага; още повече, ако бяха намесени космати създания.