Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Имаше нужда от по-качествена визуална информация – за да е сигурен, че предварителната му представа не го води в погрешна посока. В идеалния вариант би предал записа на някоя съвременна техническа лаборатория, за да направят максимално увеличение на картината, но част от цената на оттеглянето от полицията е липсата на свободен достъп до подобни ресурси. Хрумна му, че Ести може и да успее да влезе през някоя задна вратичка в лабораторията на нюйоркската щатска полиция и така да свърши работата, без да се налага да оставя името си и да регистрира поръчката, което би могло да й създаде проблеми, но му беше неудобно да я поставя в такова положение. Поне докато не пробваше с по-малко рисковани варианти.

Взе телефона и се обади на Кайл, който бе неговият личен източник на информация за всичко, свързано с компютрите – колкото по-сложни неща, толкова по-добре. Включи се гласова поща, която го подкани да остави съобщение, и той го направи.

– Здравей, синко. Имам технически проблем. Официалните канали не са на разположение. Ето за какво става дума – имам запис с високо качество, който може би ще разкрие повече неща, ако използваме дигитален ефект за приближаване на образа, без да го замъглим. Малко е объркано, но мисля, че има софтуери за увеличение с определени алгоритми, които могат да се справят с този проблем... така че може би ще ме насочиш в правилната посока. Благодаря, синко. Каквато и да ми кажеш, със сигурност ще е много повече от това, което знам.

След като свърши с обаждането, реши да се върне отново към записа и да го прегледа пак. Но после забеляза колко е часът в горната част на екрана на лаптопа. Беше 5,48. Дори Мадлин да бе поела по най-дългия маршрут от обичайните си разходки из гората – онзи към върха на Карлсънс Ридж, – вече трябваше да се е върнала.

Беше време за вечеря, а тя никога... О, Исусе, разбира се!

Почувства се като идиот. Днес беше денят, в който трябваше да замине на гости на семейство Уинклър. Прекалено много неща се бяха случили прекалено бързо. Мозъкът му като че ли не можеше да побере никакво друго късче информация и всеки път, когато нещо ново влизаше в него, изблъскваше нещо друго встрани. Плашеше се, когато се замислеше за това. Какво ли друго бе забравил?

И тогава си спомни, че идвайки насам, бе забелязал паркираната й кола до къщата.

Ако е отишла у Уинклър, защо, по дяволите, колата й е тук?

Стреснат и все по-неспокоен, той й позвъни на мобилния.

Няколко секунди по-късно с изненада го чу да звъни от кухнята. Дали все пак не се е отказала да ходи у Уинклър? Някъде из къщата ли беше? Повика я по име, но не получи отговор. Отиде от кабинета в кухнята. Следвайки звука, намери телефона й на бюфета до печката.

Това бе много странно. Доколкото я познаваше, тя никога не излизаше от къщи без телефона си. Объркан, погледна през прозореца с надеждата, че ще я види да се задава по пасбището към къщата.

Нямаше и следа от нея. Виждаше се само колата. Което означаваше, че трябваше да е някъде наблизо – освен ако не бе отишла някъде с приятели, които са я взели с колата си. Или ако, не дай си боже, не бе претърпяла някакъв инцидент и я бяха закарали с линейка...

Опита се да се сети за всичко, което беше казала и което би могло да му е от помощ...

Точно в този момент вятърът разлюля листата на аспарагусите, те се разделиха и нещо ярко проблесна в периферното му зрение.

Нещо розово, помисли си той.

После листата се успокоиха и се събраха отново и Гърни не беше сигурен, че изобщо е видял нещо. Може би му се е привидяло.

Любопитството обаче го изкара навън, за да провери.

Когато стигна до далечния край на аспарагусовата градинка, получи отговор на въпроса си, но изумлението му само нарасна. Мадлин седеше на тревата, облечена в една от розовите си тениски.

До нея на земята имаше няколко камъка, струпани върху като че ли току-що изкопана пръст. В тревата от другата страна на камъните беше захвърлена лопата, която явно бе използвана наскоро. С дясната си ръка Мадлин нежно потупваше тъмната пръст покрай камъните.

Отначало Гърни не каза нищо.

– Мади?

Тя вдигна глава и го погледна с лека, тъжна усмивка на лицето.

– Какво става, Мади? Какво се е случило?

– Хорас.

– Хорас?

– Едно от онези ужасни създания го е убило.

– Нашият петел?

Тя кимна.

– Какво ужасно създание? – попита той.

– Не знам. Предполагам някое от онези, за които говореше Брус вечерта, когато ни бяха на гости. Невестулка? Опосум? Не знам. Той ни предупреди. Трябваше да го послушам – каза тя и прехапа долната си устна.