Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Имаме нова ситуация. Ако това, което чух, е вярно, Лекс Бинчър вече не се води изчезнало лице.

– О, Исусе... Какво е станало?

– Един от щатските полицаи и момчетата от Бюрото са намерили тяло във водата под частния док на Лекс. Само тяло. Тяло без глава.

– Сигурни ли са, че е Бинчър?

– Не се мотах достатъчно дълго наоколо, за да разбера. Имах лошо предчувствие за липсващата глава. Измъкнах се от тълпата и се върнах в колата си. Трябваше да се махна оттам, преди да повърна или преди някой от Бюрото да ме разпознае и да събере две и две – аз и Бинчър, делото „Спалтър“ – и да прекарам следващите две седмици в разпити в ареста. Не мога да си го позволя. Не и след лайната, които се изсипват върху ни. Трябва да съм на свобода и в движение, за да правя каквото се наложи да правим. Трябва да тръгвам. Ще ти звънна по-късно.

Гърни остана до водохранилището още няколко минути, за да обмисли новото положение. Погледът му се местеше от водата към клоните, които му напомняха за блъсканото в камъните до брега на Хъдсън тяло. Докато се взираше в голото изкривено дърво, фигурите, които образуваха клоните, му заприличаха не само на тяло, а на тяло без глава.

Потръпна, запали отново колата и се насочи към Уолнът Кросинг.

Думите на Хардуик за бързото му изнизване от местопрестъплението, защото се боял да не бъде разпознат и някой да започне да разпитва за присъствието му, накараха Гърни да се замисли за въпрос, който от известно време избягваше: къде свършваше правото да водиш частно разследване от името на клиента си... и къде започваше възпрепятстването на правосъдието?

На какъв етап беше задължен да сподели със силите на реда информацията, която бе научил за наемника, наричащ себе си Петрос Паникос, и за неговото вероятно участие в проточилата се поредица убийства, свързани със случая „Спалтър“? Дали това, че участието на Паникос бе по-скоро „вероятно“, отколкото сигурно, имаше значение?

Разбира се, заключи Гърни с чувство, което се доближаваше до успокоение, не беше длъжен да споделя спекулативни теории с полицията, която без съмнение разполага с много собствени версии. Но дали този негов аргумент беше напълно искрен?

Вътрешният спор го ангажира напълно, докато шофираше през мрачния малък Барливил, където откри, че кафенето, от което се бе надявал да си купи кафе, е затворено. Продължи по планинските хълмове, които разделяха селцето от Уолнът Кросинг и от простиращия се след него планински път към дома му.

Кулминацията на разсъжденията му бе един смразяващ въпрос: А ако загиналите в Купърстаун бяха предупредителен знак за това, което предстои? Колко дълго можеше да пази в поверителност резултатите от частното им разследване, ако очевидно обявената от Паникос война продължаваше да взема нови жертви?

Гледката на пощенската кутия в края на пътя го накара да се замисли за Клемпър. Дали беше доставил искания запис, както се предполагаше от съобщението му? Или пък в кутията се намираше друга, не толкова приятна изненада?

Мина покрай пощенската кутия, паркира колата до плевнята и се върна обратно.

Беше готов да се обзаложи на хиляда долара, че вътре няма бомба, но не искаше да рискува живота си. Огледа кутията и реши да избере сравнително безопасен начин за отваряне. Първо трябваше да намери толкова дълъг клон, че да стигне до падащата вратичка от място, където ще бъде защитен от евентуален взрив – например от ствола на елата на няколко крачки от пощенската кутия.

След петминутно търсене и няколко неловки опита с неподходящи клони накрая успя да закачи капака. Той се отвори с дрънчене. Гърни изчака няколко секунди, после заобиколи кутията и надникна вътре. В нея имаше само един бял плик. Извади го, избутвайки с пръст мъничка мравка. Пликът беше адресиран до него с груби печатни букви. Нямаше нито печат, нито пощенска марка. През хартията напипа малък правоъгълен предмет, който приличаше на USB флашка. Отвори внимателно плика и видя, че е прав. Пъхна я в джоба си, върна се в колата и подкара към къщата.

Часовникът на таблото сочеше 4,18 следобед. Колата на Мадлин беше на обичайното й място, което го подсети, че днес тя бе излязла за ранна смяна и най-вероятно се е прибрала към два. Очакваше да я завари да си почива, четейки – може би заета със сизифовия си опит да довърши „Война и мир“. Мина през страничната врата и се провикна:

– Прибрах се.

Нямаше отговор.