Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Не... Не разбирам защо .

– Защото се боя за теб. Вече го обсъждахме.

– Не, имам предвид защо ти уреждаш час за мен.

– Защото ти все още не си го направил, а е важно.

– И ти... просто го реши на своя глава?

– Да, все някой трябваше да го направи.

Гърни изумено вдигна ръце.

– Не го разбирам, честно.

– Какво толкова има да разбираш?

– Аз не бих взел такова решение вместо теб, не бих ти уреждал часове – освен ако не ме помолиш.

– Дори ако мислиш, че това може да спаси живота ми?

Той се поколеба.

– Не мислиш ли, че малко драматизираш?

Тя отвърна решително на погледа му и каза тихо.

– Не, не мисля.

В гласът на Гърни внезапно прозвуча раздразнение:

– Наистина ли вярваш, че една среща с Малкълм Кларет може да ми спаси живота?

Точно толкова внезапно нейният глас натежа от тъга.

– Ако чак толкова не искаш да се виждаш с него, просто отмени срещата.

Ако го беше казала с друг тон, той би могъл да се впусне в дълъг спор за това чие задължение трябва да бъде това отменяне на срещата – все пак тя я беше насрочила, а после може би щеше да подхване и купчината дъски за къщичката на кокошките, и как тя имаше навика да започва неща, които той трябваше да довършва, и как винаги всичко трябва да става по нейния график, а не според неговия.

Но изражението и емоцията, която струеше от очите й, го спряха.

Освен това, колкото и да беше странно, беше започнал да мисли, че може би няма да има кой знай каква вреда да се срещне с Кларет.

Звънът на телефона в джоба му спести необходимостта да отговори. Извади го и провери кой го търси. На екрана бе изписано „Кайл Гърни“. Телефонът звънна два пъти, после млъкна. Гърни се изкуши да му позвъни, но после реши, че Кайл сигурно минава през място, където няма сигнал, и щеше да е по-логично да изчака той да му се обади.

Погледна часовника си. Беше по-късно, отколкото предполагаше – 4,44.

Трябваше да тръгва за мола. За важната среща, за която така и не бе успял да се подготви.

Паркингът на „Ривърсайд“ беше полупразен както обикновено. В предимно пустото пространство зад „Ти Джей Макс“, който заемаше края на мола, странно несъвместимо с мястото огромно ято чайки бе накацало мълчаливо по асфалтовата настилка.

Когато влезе в паркинга, Гърни намали, за да ги огледа по-добре. Прецени, че птиците бяха шейсет, може би седемдесет. От неговата перспектива от колата изглеждаха неподвижни, всички застанали в една и съща поза, с гръб към залязващото слънце.

Докато минаваше покрай тях, за да застане на място по-близо до главното фоайе, не можа да не се зачуди за все по-честата миграция на чайки към моловете във вътрешността на страната – без съмнение привлечени от изобилието на остатъците от храна.

Дали тези преселници получаваха запушени артерии заради това, което поглъщаха, също като своите благодетели? Дали започваха да водят все по-заседнал живот и летяха все по-рядко? Струваше си да се помисли за това. Но не сега. Спешността на мисията му го върна към реалността. Заключи колата и тръгна към сводестия вход, странно тържествена структура, над която бяха изписани думите „Център Ривърсайд“ – извити като дъга и светещи в ярки шарени неони.

Молът не беше голям. Имаше едно главно фоайе с по-малки разклонения. След яркото обещание на входа интериорът вътре бе по-скоро мрачен и неприветлив – дизайнът очевидно беше отпреди десетилетия и през годините мястото бе претърпявало само леко освежаване. Гърни отиде до средата на залата и седна на една от многото пейки, разположени от двете страни на помещението. Зад нея беше магазинът за алпийски спортни стоки. Витрината му бе посветена на лъскавите, прилепващи по тялото облекла за велосипедисти. Продавачката се подпираше на вратата, намръщено гледайки екрана на телефона си.

Гърни провери часовника си. Беше 5,33.

Зачака.

Клемпър дойде в 5,45.

Също като затвора, светът на закона променя хората, които са част от него. Прави го, като усилва и задълбочава някои специфични черти: скептизицъм, предварителна оценка на всичко, саможивост, непреклонност. И развива у хората наклонности, които могат да бъдат или добри, или зловредни, в зависимост от нрава на човек – в зависимост от принципната ориентация на душата му. Едно ченге можеше да добие опит на улицата, да бъде лоялен към колегите си, смел и решен да върши добре работата си, дори при трудни обстоятелства. Друго може да развие отровна циничност, да съди всичко и всеки, да стане жесток – решен да прецака света, който го е прецакал. Докато Мик Клемпър приближаваше пейката, Гърни прецени, че погледът в очите му определено го поставя във втората категория.